Заклинателят (Разширено и ревизирано издание)

Слаб, тъничък, треперещ глас я молеше да се обърне. Крис завъртя глава съвсем леко. Не смееше да повярва. После гласът се раздаде отново. Гласът на Ригън.

— Мамо, какво става? Ела тук! Страх ме е, мамо! Моля те! Моля те! Ела тук!

Крис се обърна, видя сълзите в детските очи и изведнъж се втурна към леглото с ридания.

— Ригс! Детенцето ми! Малката ми! О, Ригс, ти си, наистина си ти!

Долу Шарън изтича трескаво към общежитието на йезуитите, където настоя незабавно да види Дайър. Той веднага дойде на рецепцията и тя му разказа всичко. Дайър пребледня.

— Повикахте ли линейка? — попита той.

— О, Боже! Не се сетих!

Дайър бързо заръча на дежурния да телефонира, после изскочи навън заедно с Шарън. Пресякоха улицата. Спуснаха се надолу по стъпалата.

— Пуснете ме, моля! Направете път!

Докато си пробиваше път през зяпачите, Дайър чу откъслечни, безразлични коментари: „Какво е станало?“

— „Някакъв тип паднал по стълбите.“ „Трябва да е бил пиян. Цял е омазан с повърнато.“ „Да тръгваме, ще закъснеем.“

Най-сетне Дайър стигна до средата на кръга и за един безкраен, сърцераздирателен миг замръзна в незнайното измерение на скръбта, където всяко дихание носи болка. Карас лежеше сгърчен по гръб и около главата му се разливаше кървава локва. Странно блестящите му очи гледаха втренчено към небето, сякаш търпеливо изчакваха да изгреят звездите на някакъв примамлив и тайнствен хоризонт. Но сега очите се завъртяха към Дайър. В тях пламтеше възторг. И може би усещане за победа.

После в очите трепна молба. За нещо много важно и спешно.

— Отдръпнете се! Разотивайте се!

Полицай.

Дайър се отпусна на колене и ласкаво положи ръка върху смазаното, окървавено лице. Беше порязано на толкова много места! От ъгъла на устните се стичаше кръв.

— Деймиън…

Дайър помълча, за да прогони треперенето в гласа си и отново видя в очите на Карас онзи лек, страстен блясък… и топла молба. Приведе се над него.

— Можеш ли да говориш?

Изведнъж Карас вдигна ръка към китката му. Хвана я и леко стисна.

Едва сдържайки сълзите, Дайър се приведе още по-близо, почти докосна с устни ухото на Карас и попита:

— Искаш ли сега да се изповядаш, Деймиън?

Карас отново стисна ръката му.

— Съжаляваш ли за всичките си грехове пред Всевишния Бог?

Ръката бавно се отпусна; после стисна.

Дайър се отдръпна назад, бавно прекръсти Карас и с вълнение изрече словата на опрощението:

— Ego te absolvo…12

Огромна сълза се търкулна от окото на Карас, и Дайър усети как пръстите стискат ръката му още по-силно, без да спират, докато довършваше опрощението:

— … In nomine Patris, et Filii, Et Spiritus Sancti. Amen.13

Дайър се наведе отново над Карас. Изчака. Прогони буцата в гърлото си. После прошепна в ухото му:

— Ти…

И млъкна. Пръстите около китката му изведнъж се отпуснаха. Той се отдръпна и видя две очи, изпълнени с мир… и още нещо — нещо като радост и сбъднат копнеж. Очите все още се взираха, но вече не към този свят. Тук за тях нямаше нищо.

Бавно и нежно Дайър затвори клепачите му. Чу в далечината вой на линейка. Понечи да каже „сбогом“, но не успя. Само наведе глава и заплака.

Линейката пристигна. Сложиха Карас на носилка и докато го вкарваха вътре, Дайър се качи и седна до лекаря. Пресегна се и хвана ръката на Карас.

— Вече нищо не можете да сторите, отче — изрече съчувствено лекарят. — Не се терзайте излишно. Недейте да идвате.

Без да откъсва очи от това грубовато, окървавено лице, Дайър поклати глава и тихо отвърна:

— Не, ще дойда.

Лекарят погледна към задната врата, където шофьорът чакаше търпеливо, и му кимна. Вратата се затръшна.

От тротоара Шарън замаяно гледаше как линейката бавно изчезва зад ъгъла. Чу наоколо гласове:

— Какво е станало?

— Дявол знае…

Протяжният вой на сирената прониза нощта над реката. После внезапно замлъкна.

Шофьорът бе осъзнал, че времето вече няма значение.

Епилог

Юнското слънце нахлуваше в спалнята, докато Крис прибираше в куфара последната блуза. Тя затвори капака, бързо пристъпи към вратата и каза на Карл:

— Добре, това беше.

Швейцарецът влезе да вземе куфара, а Крис тръгна по коридора към спалнята на Ригън.

— Ей, Ригс, идваш ли?

Бяха минали шест седмици след смъртта на свещениците. След потресението. След приключеното следствие. И все пак нямаше отговори. Имаше само догадки и нощни пробуждания с горчиви сълзи. Смъртта на Мерин бе причинена от остра сърдечна недостатъчност. Но Карас…

— Пълна загадка — бе казал Киндерман с хремавия си глас. — Не, не е момичето.

Наистина нямаше как да е Ригън — в онзи момент тя лежеше, вързана с ремъците. Значи Карас сам бе изтръгнал капаците, за да скочи през прозореца срещу смъртта. Но защо? Опит да избяга от нещо ужасно? Киндерман веднага отхвърли тази версия. Ако бе искал да избяга, свещеникът можеше преспокойно да мине през вратата. А и Карас не беше страхливец.

Тогава защо бе скочил?