Законът на невинността

— Ако не се е случило така, тогава как? — попитах накрая.

— Помислете — каза тя. — Ако Опаризио е мислил, че Сам е бил информатор, дали все още щеше да ръководи схемата в „Биогрийн“? Или щеше да убие Сам и да пусне кепенците?

— Добре, значи казвате, че схемата продължава да работи дори и след като Сам е бил убит. Значи и операцията на Бюрото продължава.

Опитах се да сглобя историята, но не можех.

— Защо са убили Сам? — попитах.

— Вероятно сте го познавали по-добре от мен — каза Рут. — Защо според вас?

Тогава стоплих.

— Въртял е собствена схема — казах. — Мамел е Бюрото и Опаризио. Каква беше?

Рут се поколеба. Те бе потопена в култура, която никога не издава тайни. Но сега му бе дошло времето — в разговор, който можеше и щеше да бъде отречен.

— Крал е — каза Рут. — Разбрахме го след смъртта му. Тайно направил своя собствена дистрибуторска компания. Регистрирал я в съда, при федералните власти. Прекарвал танкери към и от пристанището, но половината субсидии отивали при него.

Кимнах. Оттук нататък можех лесно да си представя историята.

— Опаризио е разбрал и го е убил — казах. — Не е искал разследването да стигне до „Биогрийн“ и е видял възможност да си уреди сметките с мен.

— И аз няма да свидетелствам за нищо от това — каза тя.

— Няма нужда. Опаризио е мъртъв, в случай че не сте чули.

— Мислите, че Опаризио е бил начело на всичко това? Мислите, че той е бил мишената? Той управлява една схема. Ние наблюдаваме шест различни рафинерии в четири щата. Разследванията продължават. Затова Опаризио трябваше да си отиде. Неговата лична вендета с вас показа лоша бизнес преценка, а това не се търпи. Никак. Мислите, че се е промъкнал в Аризона, за да избяга от призовката? Не ставайте глупав. Той се криеше от тях, не от вас.

— И него ли наблюдавахте?

— Не съм казала това.

През предното стъкло виждах Пресли, който крачеше напред-назад пред колата. Имах чувството, че гоним срок. Това не бе разрешено спиране.

— И той ли работи за вас? — попитах. — Пресли? Или го държите с нещо?

— Не се тревожете за него — отвърна Рут.

Мислите ми се върнаха към собствената ми ситуация.

— Какво се очаква от мен? — попитах. — Да се жертвам? Да приема присъдата, за да може разследването ви да продължи? Това е лудост. Вие сте луди, ако си мислите, че ще го направя.

— Надявахме се нашето разследване вече да е във фазата на арестите, преди делото ви да влезе в съда — каза тя. — След това щяхме да се реваншираме. Но това не се случи. Много неща, които трябваше да се случат, не се случиха.

— Сериозно? Нека ви питам нещо. Наблюдавахте ли, когато убиваха Сам? Оставихте го просто да го убият, за да защитите разследването си?

— Никога не бихме позволили нещо подобно. Особено пък само за да си спасим разследването. Те са го хванали в рафинерията. Нямахме никой друг вътре. Не знаехме, че е мъртъв, докато полицията не провери отпечатъците му, след като намери трупа в багажника ви.

През предното стъкло видях, че Пресли е започнал да прави знаци на Рут. Сочеше часовника си и след това въртеше пръст във въздуха. Казваше ѝ да приключва. Когато по-рано пресичахме 101-ва, той бе използвал радиостанцията на патрулката, за да докладва, че транспортира затворник към Двете кули. Скоро щяха да забележат, че не сме пристигнали.

— Защо просто не отидохте в полицията или прокуратурата и не им изложите всичко това? — попитах. — Можехте да им кажете да ме оставят на мира и нищо от това нямаше да се случи.

— Това щеше да е малко трудно, при положение че Сам бе намерен във вашия багажник и във вашия гараж и последва медийна буря — каза Рут. — Цялата работа от самото начало бе тежък провал, който не можеше да се избегне.

— И накрая се сдобихте с гузна съвест. Затова ми пъхнахте доклада от ареста във Вентура под вратата.

— Не съм казала, че съм го направила.

— Няма нужда. Но благодаря.

Рут отвори вратата.

— Какво ще стане утре? — попитах.

Преди да излезе от колата, тя ме погледна и каза:

— Нямам представа. Със сигурност нищо вече не е в моите ръце.

Слезе и затвори вратата, след това тръгна назад, но аз не си направих труда да се обърна след нея. Пресли бързо седна зад волана. Даде назад от работната станция и излезе от двора по пътя, по който бяхме дошли.

— Извинявай, Пресли — казах. — Паникьосах се и те разбрах погрешно.

— Не ми е за първи път — отвърна той.

— Ти агент ли си, или просто работиш за тях?

— Да не мислиш, че ще ти кажа?

— Знам, че няма.

— Е, ако стане въпрос в Кулите, че сме закъснели, ще кажа, че съм спрял, защото си повръщал.

Кимнах и отвърнах:

— Ще потвърдя.

— Те дори няма да те питат — каза той.

Бяхме пак на Винес стрийт. През предното стъкло видях Двете кули.

51.

Четвъртък, 27 февруари

На сутринта ме събудиха рано и ме качиха в патрулката още преди осем. Никой в затвора не ми каза защо.

— Пресли, знаеш ли защо отивам толкова рано? — попитах. — Съдът отваря след час.

— Нямам представа — каза Пресли. — Просто ми казаха да те закарам.

— Някакви последствия от отклонението предната вечер?

— Какво отклонение?