Законът на невинността

Разбрахме се, че аз ще разпитам Рут — ако тя отговори на искането на съдията, — а Маги, разбира се, щеше да разпита мен. Тя ме убеди, че трябва да свидетелствам. След като преминахме това препятствие, прегърнах идеята и започнах да си мисля за въпросите и отговорите, които пишехме заедно.

Останах с костюма, докато работехме, не исках да прекарвам това време с Маги в затворнически дрехи. Беше нещо дребно и на нея вероятно дори не ѝ пукаше, но на мен ми пукаше. Освен дъщеря ни тя винаги е била най-важната жена в живота ми и ме интересуваше какво мисли за мен.

Знаех, че има камера, насочена към нас през цялото време, и докосването беше забранено, но в един момент не можах да се сдържа. Пресегнах се през масата и сложих ръка върху нейната, докато тя се опитваше да запише един от въпросите, които щеше да ми зададе на другия ден.

— Маги, благодаря ти — казах. — Независимо какво става, ти дойде и това означава повече, отколкото можеш да си представиш.

— Е — каза тя, — нека първо постигнем оправдателна присъда и всичко ще е наред.

Дръпнах ръката си, но беше прекалено късно. От тонколоната до камерата долетя глас, който ми каза да не я докосвам повече. Направих се, че не съм го чул.

— Все още ли мислиш да се върнеш в прокуратурата след това? — попитах. — След като надникна зад завесата на адвокатската работа и големите залози?

Усмихвах се добронамерено, исках да я пропукам поне малко.

— Не знам — каза тя. — Сигурна съм, че шефовете ми получават солиден поток оплаквания за мен от Дейна. Изворът може да е вече отровен — особено след като спечелим. Може и да свикна да защитавам малкия човек срещу държавната машина.

Каза го саркастично. Но се усмихна и аз също се усмихнах.

В четири следобед получих предупреждение от пристав Чан, че след петнайсет минути ще ме отведе в колата и трябва да сваля костюма. Маги каза, че си тръгва.

— Когато излезеш оттук, обади се на Сиско — помолих я аз. — Вземи копие от видеото с човека от румсървиса в Аризона и го донеси утре в съда. Може да ни потрябва.

— Добра идея — отвърна тя.

След двайсет минути бях на задната седалка на патрулката и надзирател Пресли ме караше към Двете кули. Той пое по обичайния маршрут от съда, пресече 101 магистрала по Главната улица и слезе по Сезар Чавес Авеню към Винес стрийт.

Но от „Винес“ вместо да завие наляво към Бочет стрийт и затвора, той зави надясно.

— Пресли, какво става? — попитах. — Къде отиваме?

Той не отговори.

— Пресли — повторих, — какво става?

Отново мълчание и аз сериозно се разтревожих. Историите за надзиратели, извършващи или поръчващи зверства в затворите, бяха проникнали в местната правораздавателна система. Всичко беше възможно. Истина или лъжа, тези истории обаче се случваха вътре в затворите, където ситуацията бе под контрол и невидима за свидетелите отвън. Пресли ме отвеждаше надалече от затвора, карахме зад жп комплекса „Юниън Стейшън“, подскачахме по релсите и влизахме в ремонтния двор, където работниците си бяха тръгнали точно в пет.

— Пресли, стига, човече — казах. — Няма нужда да правиш това. Мислех, че се разбираме. Каза ми да си пазя гърба. Защо правиш това?

Бях се навел напред, доколкото ми позволяваха коланът и белезниците, закопчани между краката ми. Видях лека усмивка на лицето му и осъзнах, че си е играл с мен. Той не ми симпатизираше. Той беше един от тях.

— Кой те накара да направиш това, Пресли? — попитах. — Бърг ли? Кой?

Похитителят ми продължаваше да мълчи. Спря колата на открита работна площадка, покрита с ръждясал железен покрив. След това натисна копчето за отключване на задните врати и слезе.

Следях го, докато заобикаляше предната врата. Но после се спря и погледна назад към мен през предното стъкло. Бях озадачен. Щеше ли да ме измъкне навън, или какво?

Задната врата от другата ми страна се отвори, обърнах се и видях специален агент Дон Рут да се плъзга на седалката до мен.

— Агент Рут — възкликнах. — Какво става, мамка му?

— Успокойте се, Холър — каза тя. — Тук съм, за да говорим.

Обърнах се и погледнах през предното стъкло към Пресли. Осъзнах, че току-що съм го разбрал напълно погрешно.

— И аз би трябвало да задам същия въпрос — каза Рут. — Какво става, мамка му?

Успях донякъде да се овладея.

— Знаете какво става — казах. — Какво искате?

— Първо, този разговор не се е състоял — отвърна тя. — Ако в някакъв момент се опитате да кажете обратното, четирима агенти са готови да ми дадат алиби и ще излезете лъжец.

— Добре. Какво тогава е този разговор?

— Съдията се е побъркала. Нарежда ми да се явя и да свидетелствам? Това няма да стане.

— Добре, не идвайте. Тогава ще прочетете за това в „Таймс“. Но ако питате мен, така няма да запазите разследването в тайна.

— И мислите, че това ще стане, като свидетелствам в съда при открити врати?

— Вижте, ако сътрудничите, можем да режисираме показанията ви. Можем да защитим това, което искате. Но аз трябва да получа официално заявление, че Сам Скейлс е бил информатор и Луис Опаризио е разбрал за това и го е премахнал.

— Дори и да не се е случило така?

Дълго се взирах в нея, преди да отговоря.