Законът на невинността

Замислих се над нещата за няколко секунди, преди да продължа.

— Не съм сигурен, че това ще ни помогне — казах. — Позицията на щата ще е, че аз съм го упоил, след това съм го отвлякъл и съм го закарал вкъщи. Пак ще трябва да проучим Сам Скейлс и да разберем къде е бил и какво е правил.

— Заемам се — каза Сиско.

— Добре — отвърнах. — Да поговорим сега за гаража. Лорна заведе ли Уесли, за да го огледа?

Уесли Брауър беше механикът, сменил извънредното отключване на гаража ми. Това бе станало преди седем месеца по време на сезона с пожарите, когато спряха тока и къщата ми остана без захранване. Не можех да отворя вратата на гаража, а трябваше да отида в съда за четене на присъда. Отдавна бях изгубил ключа за извънредното отключване. Повиках Брауър да отвори гаража и той откри, че дръжката е ръждясала. Все пак успя да отвори вратата и аз отидох в съда, макар и да закъснях. На следващия ден Брауър дойде пак и инсталира нова система за извънредно отключване.

Ако защитата ми щеше да бъде, че съм натопен, то тогава бе моя работа на процеса да обясня на съдебните заседатели как точно се е случило това. И като начало — как истинският убиец или убийци са влезли в гаража, за да сложат Сам Скейлс в багажника на колата ми и да го застрелят. Бях казал на екипа си да поискат от Уесли Брауър да провери извънредното отключване, за да види дали не е ползвано наскоро или хакнато.

Дженифър отговори на въпроса ми, като вдигна ръка и направи жест, за да покаже, че има добра и лоша новина.

— Лорна прати Брауър в гаража и той провери извънредното отключване — каза тя. — Установил е, че е ползвано, но не може да каже кога. Сложил си новото през юли, така че единственото, което може да каже, е, че е ползвано след това.

— Как е разбрал? — попитах.

— Този, който го е ползвал, го е инсталирал пак, след като е отворил вратата. Но не така, както той го е оставил през юли. Затова знае, че е било задействано, просто няма да може да свидетелства кога. Задънена улица, Мики.

— По дяволите.

— Знам, но бездруго не очаквахме много от това.

Хубавото настроение, с което бяхме започнали срещата, се изпаряваше.

— Добре, докъде стигнахме със списъка на заподозрените? — попитах.

— Лорна все още работи по него — каза Дженифър. — През последните десет години си имал много дела. Остават ѝ още доста, които да прегледа. Казах ѝ, че ще ѝ помогна през уикенда, и ако имаме късмет, ще излезеш оттук и също ще си там.

Кимнах и казах:

— Като стана въпрос, вероятно трябва да тръгваш, ако искаш да заведеш молбата днес.

— Мислех си същото — заяви Дженифър. — Нещо друго?

Наведох се през масата, за да кажа тихо нещо на Дженифър, в случай че на камерата са ѝ пораснали уши.

— Ще ти се обадя, когато успея да се добера до телефон в отделението — прошепнах. — Искам да говорим за Байа и да го запишеш. Можеш ли да го направиш?

— Никакъв проблем. Имам приложение.

— Добре. Тогава ще говорим по-късно.

10.

Оставаше още половин час, докато ме върнат в отделението. Намерих Бишоп на една от масите да играе мексиканско домино с друг затворник, Филбин. Той ми отправи обичайния си поздрав.

— Адвокате — каза.

— Бишоп, мислех, че днес си в съда — отвърнах.

— И аз така си мислех, докато адвокатът ми не го отложи. Копелето сигурно си мисли, че тук е „Риц“.

Седнах, оставих документите си на масата и се огледах. Много от мъжете бяха извън килиите си и обикаляха дневната. В отделението имаше два телефона, окачени на стената под огледалните прозорци към вътрешния двор. Имаше две възможности: или да се обадиш за чужда сметка, или да ползваш карта, която се купуваше от затворническия стол. В момента и двата се ползваха, а до тях чакаше опашка от трима души. Разговорите се прекъсваха след петнайсет минути. Това означаваше, че ако се наредя на опашката, ще се добера до телефон след около час.

Не видях Кесада в дневната. След това забелязах, че вратата към килията му е затворена. Всички в отделението бяха под закрила, но да те заключат в килията в отделение за закрила — това бе само за арестантите, които са в непосредствена опасност или са изключително ценни за прокуратурата.

— Кесада заключен ли е? — попитах.

— Тази сутрин — отговори Бишоп.

— Доносник — каза Филбин.

Почти се усмихнах. Да наричаш някой в отделение за закрила доносник беше малко „присмял се хърбел на щърбел“. Най-честата причина за отделянето на хора в този модул бе, че са информатори. Доколкото знаех, Филбин също бе такъв. Нямах практика да питам съкилийниците си защо са задържани или защо са под закрила. Нямах представа защо Бишоп е в това отделение и никога нямаше да се поинтересувам. Да си пъхаш носа в чуждите дела може да има лоши последствия на места като Двете кули.

Гледах ги как играят. Накрая Бишоп спечели, а Филбин стана и тръгна към стълбите за второто ниво с килии.

— Искаш ли да играеш, адвокате? — попита Бишоп. — Десетак за точка?

— Не, благодаря — казах. — Не играя хазарт.

— Е това сега са пълни глупости. Точно в момента на това място с всички тези престъпници играеш хазарт с живота си.

— Като стана въпрос, скоро може да изляза.