Законът на невинността

— Така ли? Сигурен ли си, че искаш да напуснеш това прекрасно място?

— Налага се. Трябва да се приготвя за делото си, а тук това няма как да стане. Казвам ти просто защото искам да знаеш, че ще си изпълня моята част от сделката. Ще ти платя до края на процеса.

— Много мило от твоя страна.

— Говоря сериозно. Ти ме накара да се чувствам сигурен, Бишоп, и аз оценявам това. Когато излезеш, ме потърси. Може да имам нещо за теб. Нещо законно.

— Какво например?

— Шофиране. Имаш шофьорска книжка, нали?

— Може да си взема.

— Истинска?

— От най-истинските, адвокате. Какво да карам? Кого?

— Мен. Аз съм Адвоката с линкълна и ми трябва шофьор.

Предишният ми шофьор бе отработвал дълга на сина си за моите услуги и когато ме арестуваха, му оставаше само седмица, преди да се издължи. Ако излезех, щях да имам нужда от нов шофьор, а и не бях сляп за това, че наред с шофьорските услуги Бишоп има какво да предложи и като сигурност и сплашване.

Погледнах пак телефоните. Опашките пред тях бяха вече от по двама. Знаех, че трябва да отида, преди отново да станат от трима души. Приведох се към Бишоп и наруших собственото си правило да не се бъркам в чуждите дела.

— Бишоп, да речем, че смяташ да проникнеш в нечий домашен гараж, как би го направил?

— Чия къща?

— Хипотетична. Коя да е къща. Как би го направил?

— Какво те кара да мислиш, че бих проникнал в нечия къща?

— Не го мисля. Това е хипотетична ситуация и аз просто искам мнението ти. И проникваш в гараж, не в къща.

— Някакви прозорци или странична врата?

— Не, само двойна гаражна врата.

— А има ли от онези изскачащи дръжки за извънредни случаи?

— Да, но ти трябва ключ.

— Не, не ми трябва. Тези дръжки изскачат с отвертка.

— С отвертка? Сигурен ли си?

— Абсолютно. Познавах един тип, това му бе специалността. По цял ден обикаляше и обираше гаражи. Взимаше коли, инструменти, косачки… все хубави неща за продаване.

Кимнах и погледнах към стената с телефоните. При единия чакаше само един човек. Станах.

— Трябва да се обадя по телефона, Бишоп. Благодаря за информацията.

— За нищо, човече.

Отидох до телефоните и застанах зад единия чакащ точно когато онзи пред него затвори и ядосано изръмжа в слушалката:

— Да ти го начукам, кучко!

Отдалечи се и следващият отиде до телефона. Чаках по-малко от две минути, защото този пред мен се обади за чужда сметка и или не му вдигнаха, или от другата страна отказаха да платят разговора. Той се отдалечи, аз се приближих и сложих книжата си на поставката под телефона. Набрах мобилния на Дженифър за нейна сметка. Докато чаках електронният глас да ми каже, че тя приема разговор за своя сметка от окръжния затвор, разгледах табелата на стената.

ВСИЧКИ РАЗГОВОРИ СЕ ЗАПИСВАТ.

Дженифър прие обаждането.

— Мики?

— Дженифър — отвърнах. — Задръж, докато направя съобщението. Говори Майкъл Холър, обвиняем, защитаващ се сам, в поверителен разговор със своя партньор адвокат Дженифър Арънсън. Това обаждане не бива да се подслушва.

Изчаках малко подслушващият да се пренасочи към друг разговор на затворник.

— Добре — казах. — Просто проверявах. Подаде ли молбата?

— Да. Движи се. Да се надяваме, че утре ще имаме изслушване.

— Със Сиско оправихте ли онова нещо с Байа?

— Ъ, да… оправихме го.

— Цялото? Пътуване, всичко?

— Да, всичко.

— Добре. А парите готови ли са?

— Да.

— Ами човекът? Имаш ли му доверие?

Последва пауза. Предполагах, че Дженифър разбира какво правя с това обаждане.

— Абсолютно — каза тя най-накрая. — Свел е всичко до наука.

— Добре — отвърнах. — Защото имам само един шанс с това.

— Ами ако те накарат да носиш гривна на глезена?

Дженифър стопляше бързо. Споменаването на гривната бе чисто злато.

— Няма да е проблем — казах. — Можем да използваме онзи тип, който Сиско използва за онова нещо тогава. Той ще знае какво да направи.

— Точно така — потвърди Дженифър. — Бях забравила за него.

Последва нова пауза, през която си мислех как да приключа всичко това.

— Можеш да дойдеш на риба с мен — казах.

— Ще трябва да си опресня испанския.

— Нещо друго, за което да говорим?

— Няма.

— Добре тогава. Значи остава само да чакам изслушването. Ще се видим тогава.

Затворих и отстъпих на човека, който се бе наредил зад мен. Бишоп вече не беше на масата, където бяхме говорили. Качих се по стълбите на второто ниво и бях на половината път към килията си, когато се сетих за книжата. Върнах се до кабината, но документите ги нямаше.

Потупах по рамото човека, който беше на телефона. Той се обърна.

— Книжата ми — казах. — Къде са?

— Какво? — попита той. — Не съм ти взел шибаните книжа.

Понечи да се извърне към телефонната кабина.

— Кой ги взе? — настоях аз.

Ударих го по гърба и той се обърна гневно към мен.

— Не знам кой ги е взел, копеле. Разкарай се от мен, мамка ти.

Обърнах се и огледах дневната. В нея имаше няколко затворници, които се движеха из стаята или седяха пред качения високо на стената телевизор. Взрях се в ръцете им и под столовете. Никъде не виждах книжата си.

Очите ми се насочиха към килиите на първото ниво, а след това и към второто. Не видях никой и нищо подозрително.