Законът на невинността

Казах на Дженифър, че искам молбата да се подаде възможно най-бързо, веднага щом съдът отвори, а след това затворих и я оставих да работи. Нямах скрупули да ѝ проваля плановете за вечеря, каквито и да бяха те, защото и аз имах собствени, които бяха неприкосновени. Откакто се бе върнала от Хаваите, Кендал не бе ходила в „Грила на Мусо и Франк“. Това бе любимият ѝ ресторант и място, на което бяхме споделяли много мартинита и вечери по време на първата ни връзка. Вече бях отказал мартинитата и всякакъв друг алкохол, но сключих сделка с нея. „Мусо и Франк“ в неделя вечер, а в замяна тя щеше да ми позволи да се затворя в кабинета си у дома и да работя през целия уикенд. Тази работа ми се отплати страхотно и сега също като Кендал нямах търпение да изляза. Предадох щафетата на Дженифър и ѝ казах, че ще се видим в закусвалня „Никъл“ сутринта, след като подаде молбата. Помолих я да каже на целия екип да дойде на закуска, за да си разменим новините от изминалите седемдесет и два часа.

Въпреки че трябваше да стана свидетел на приготвянето, сервирането и консумирането на много мартинита, вечерята в „Мусо“ ми се стори приятно разсейване от мислите по случая, макар и само за няколко часа, а и тя ни върна с Кендал към връзката, която имахме повече от пет години преди заминаването ѝ за Хаваите. Но най-силно ме привлече към нея предположението, че няма да има прекъсване в отношенията ни занапред. Идеята, че може да бъда осъден за убийство само след месец и хвърлен в затвора до края на живота ми, никога не се бе промъквала в мислите ѝ, нито в обсъждането на новия ни живот заедно. Беше наивно, да, но и трогателно. Караше ме да не искам да я разочаровам, макар да разбирах, че нейното разочарование ще ми е най-малкият проблем, ако не спечеля това дело.

— Знаеш ли — казах, — невинността не гарантира оправдателна присъда. Всичко може да се случи на процеса.

— Винаги си го казвал — отвърна тя. — Но аз съм сигурна, че ще спечелиш.

— Но преди да си правим грандиозни планове, нека първо чуем присъдата, става ли?

— Не вреди да планираме. Веднага щом това свърши, искам да отидем някъде, да лежим на плажа и да забравим за всичко.

— Би било хубаво.

И оставих нещата така.

17.

Понеделник, 13 януари

На закуска на следващата сутрин Дженифър пристигна последна. Вече всички членове на екипа се бяхме събрали и докладвахме за положените от нас усилия след последната ни среща. Напредъкът беше малък, най-вече заради уикенда. Сиско каза, че сложил наблюдение на Джийни Фериньо в петък вечерта, но Луис Опаризио не бил влизал в контакт с нея. Междувременно Бош ни разказа, че разпитал познатите си в полицията, за да се опита да разбере защо „Биогрийн“ са попаднали в радара на ФБР.

Дженифър не бе чула новините и зададе няколко въпроса, за да влезе в час.

— Освен мръсните нокти, има ли потвърждение, че Сам Скейлс е някак си свързан с „Биогрийн“? — попита тя.

— Не и под това име — отвърна Бош. — Направих се на банков служител и се обадих под предлог, че искам да питам за кредит на кола, и ми казаха, че нямат данни при тях да работи или някога да е работил Сам Скейлс.

— Ами ФБР? — попита Дженифър. — Знаем ли какво са надушили?

— Не още — каза Бош. — Не мисля, че по този въпрос трябва да подхождаме настоятелно, затова душа по периферията и се опитвам да разбера нещо за Скейлс.

— Последвах една цистерна оттам в петък следобед — добави Сиско. — Просто ей така. Исках да видя къде ще отиде. Но шофьорът мина през охраняема порта на пристанището и трябваше да се върна. След половин час излезе и тръгна обратно към рафинерията. Мисля, че или е взел, или е оставил товар.

— Да не би да смятаме, че Сам Скейлс е карал камион? — попита Дженифър. — Каква измама е правил така?

— Може би е влязъл в рамките на закона — предположи Сиско.

— Не — казах. — Познавах Сам. Той никога нямаше да влезе в рамките на закона. Бил е намислил нещо и ние трябва да разберем какво.

За няколко секунди настъпи мълчание и се замислихме над казаното от Бош. Бях прекарал цялата си кариера в усърден труд по щатските съдилища и рядко се бях сблъсквал с агенти на ФБР или представители на федералното правителство. Макар Бош някога да бе женен за агент на ФБР, знаех, че между него и федералните му колеги има дълга история на антагонизъм. Останалите от екипа бяха пълни аутсайдери, що се отнасяше до федералните.

— Процесът е след месец — казах. — Какво ще кажете да подходим настойчиво към Бюрото, вместо само да душим по периферията?

— Не можем да го направим — отвърна Бош. — Но не бива да забравяш, че федералните реагират само на заплаха. Заплаха от разкриване. Каквото и да вършат там, искат да не се разчува и ще те приемат сериозно само ако сметнат, че застрашаваш секретността на разследването им. Това е настойчив подход. Превръщаш се в заплаха. Така постъпвахме винаги в полицията на Лос Анджелис.