Защото те обичам

— Донесох ти нещичко — каза Мама Лангстън като придружи думите си с един вързоп дрехи. — На Анабет са и вероятно няма да ти стоят съвсем добре, но ще трябва да ги облечеш, освен ако не искаш да ходиш по нощница навсякъде.

Права, Лидия се чувстваше още не съвсем стабилно на краката си, но малко след това вече я къпеха в едно корито, след което я премениха в добре ушити чорапи, бельо и рокля.

— По-кльощава си и от полска мишка — изрази неодобрението си Мама Лангстън, като оглеждаше слабите бедра и крака на момичето. — Направо ти се чудя как си носила бебето.

Забележката й обаче не се отнасяше за гърдите на Лидия. Корсажът изобщо не искаше да се затвори над тях.

— Проклятие! — простена Мама Лангстън. — Е, ще го закопчеем докъдето можем.

Имаше чувството, че всеки момент ще се пръсне, докато я притягаха в корсажа, но сега вече поне беше облечена.

Люк беше лъснал като огледало черните й обувки и беше сменил връзките. Тя седна на столчето да ги завърже, а през това време Анабет я среса.

— Е, сега вече си те бива — изрече гордо Мама Лангстън, като кръстоса ръце над стомаха си, докато оглеждаше произведението си. — Мистър Коулман ми донесе няколко яребици, които убил днес, и които вече кипят на огъня ти. За него ще е цяло мъчение да се върне във фургона си и да види, че има топла храна, не е ли тъй? Грижи се за конете си той. Защо не преместиш креватчето на Люк близо до края на фургона и не седнеш малко отвън? Чистият въздух няма да ти се отрази зле.

Лидия срамежливо се остави да я изведат. Тя беше изумена от оживлението, което кипеше в лагера. Сега вече разбираше, на какво се дължат звуците, които чуваше в продължение на повече от седмица. Жените превиваха гръб над огньовете и преносимите фурни, в които приготвяха вечерята. Мъжете освобождаваха конете и ги разтриваха, носеха дърва за огън, мъкнеха вода. Децата крещяха и препускаха из целия лагер.

— Ето го Люк, носи ти вода от извора. — Мама Лангстън беше организирала всичко както трябва. — Защо не сложиш кафеника? Сигурна съм, че на мистър Коулман ще му хареса, ако го посрещнеш с чаша горещо кафе.

— Да, разбира се — съгласи се Лидия без глас.

Страшно й се прииска да се захване с нещо, каквото и да е. Хората взеха да я забелязват. Виждаше жестовете им, разсъжденията, любопитните погледи, приглушените им коментари.

— Ще ида да хвърля едно око и на нашата вечеря, но ако ти потрябвам, веднага ме извикай — и Мама Лангстън се отдалечи бързо.

Лидия остана сама. Зае се да подсили огъня, разбърка врящата яхния, направи кафе, провери отново пелените на Лий, без да има нужда. След като свърши всичко, седна на столчето, което Люк беше изнесъл от фургона за нея, и се загледа в огъня. За нищо на света нямаше намерение да повдига поглед; нямаше и най-малкото желание да среща отправените към нея любопитни погледи.

Така я завари и Рос. Застина на място, като я зърна да седи на столчето и да бърка вечерята. Късното следобедно слънце превръщаше косата й в буен пожар. Бузите й бяха порозовели от съсредоточеността й и топлината на огъня. А фигурата й се оказа далеч по-съблазнителна, отколкото си беше представял. Прелъстителната нощница беше скривала деликатната й структура и плавните очертания. Изглеждаше като момиче, послушно изпълняващо нарежданията на родителите си. Но това впечатление трая докато беше с гръб към него. В момента, в който се обърна, илюзията изчезна като издухана. Тя си беше жена.

При шума от стъпките му скочи рязко и събори неволно, като се завъртя към него. Впиха погледи един в друг. В нейния се четеше войнственост. Неговият беше стъклен, сякаш току-що го бяха посрещнали със зашеметяващ удар и той още не можеше да осъзнае откъде беше дошъл.

Беше извила крехката си, нежна шия в усилието да го гледа. Страшно му се прииска да я погали. В ямичката между ключиците й пулсът й биеше бясно. Погледът му надви волята и се спусна по-надолу към дълбоката цепка между гърдите. Платът, връзките и копчетата бяха опасно опънати до скъсване върху напиращия бюст. С огромно усилие успя да отмести поглед.

Повдигна несигурно ръка и стисна горното копче, което беше приковало вниманието му.

— Мама Лангстън реши, че имам нужда от чист въздух.

— Къде е Лий?

Беше бесен и не се опитваше да го скрие. Беше гневен, защото изглеждаше съвсем нормално, а не раздърпана, каквато трябваше да бъде, и защото, макар и само за миг, се беше почувствал щастлив да види, че го очаква. Прииска му се да прогони от паметта си спомена за устицата на Лий как жадно засмуква зърното й, за мрежичката от венички. Прииска му се да забрави за искрящото уиски, което струеше от очите й при всяко взиране в тях. А най-подлудяващият й навик да прекарва език по устните си всеки път, когато заговореше направо го довършваше.

— Лий е там — посочи тя към края на фургона, където детето спеше мирно в импровизираното си креватче. — Ако заплаче, чувам го веднага.