Защото те обичам

Гласът беше мъжки, мелодичен, с характерното бавно южняшко провлачване. Нямаше нищо смущаващо в него. И въпреки това пулсът на Лидия се ускори. Не искаше да разговаря с никого. Няколко минути само преди това покрай нея бяха минали Лиона Уоткинс и едно високо момиче, за което предположи, че й е дъщеря. Момичето все пак не бе издържало и бе хвърлило бърз, любопитен поглед към Лидия. Мисис Уоткинс рязко издърпа лакътя на дъщеря в знак на укор.

Нямаше и най-малкото желание да бъде осмяна от мъжа, който току-що я беше заговорил.

Тя вдигна поглед с открито предизвикателство, като се мъчеше да скрие страха си. Мъжът беше млад, може би с няколко години по-млад от мистър Коулман. Той любезно свали шапка. Откри се мека, кестенява коса, падаща на плавни къдрици. Носеше бял костюм и синя жилетка със златен ланец провиснал от джобчето. Очите му бяха тъжни, изпълнени с копнеж, и ясно сини. Кожата му беше бледа, с изключение на бузите, които силно руменееха.

Лидия мълчеше. Беше изненадана от нескритото му любопитство, от дружелюбието в гласа му. Не усещаше никакъв укор.

— Позволете ми да ви се представя, мис Лидия — Уинстън Хил на вашите услуги. А това е Мозес.

Той посочи към един висок и стегнат чернокож мъж, застанал отстрани. Мъжът беше в мрачен черен костюм с бяла риза и тънка черна вратовръзка. Косата и веждите му бяха прошарени. Но лицето му беше недокоснато от годините.

Лидия беше толкова изненадана от двамата мъже и учтивите им маниери, че успя да изрече само първото, което мина през ума й.

— Вие знаете името ми!

Уинстън Хил се усмихна.

— Извинявам се за слуховете, плъзнали из кервана, но искам да ви кажа, че всички знаят за вас и за вашата забележителна красота. Радвам се, че този път слуховете не са преувеличени.

Тя пламна цялата; никога до този момент не беше чувала комплимент за външността си.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Вие се грижите за сина на мистър Коулман. Една благородна дейност, в светлината на вашата скръбна загуба.

Никога досега не й бяха говорили с такъв тон. Беше много хубаво. Думите се лееха свободно от красиво оформените му устни, подобно на мед.

— Благодаря ви, но той не ми създава никакви грижи. Прекрасно бебе е.

— Не се и съмнявам. Прекланям се пред красотата и куража на неговата майка. Също и пред куража на бащата. — Той повдигна ленена кърпичка към устата си и се изкашля болезнено няколко пъти. Изглеждаше смутен. — Мозес и аз ви желаем приятна вечер. Ако имате нужда от нещо, само се обадете.

Смутена и объркана от учтивите му маниери, Лидия едва успя да заекне:

— Благодаря ви много. Непременно ще го направя.

— Аз също се надявам. — Усмивката му беше широка и пряма. — О, добър вечер, мистър Коулман.

Лидия се обърна и видя Рос, застанал до края на фургона. Изглеждаше толкова напрегнат, колкото мистър Хил — отпуснат и хилав. Брадичката му образува ямичка докато изрече сбито:

— Добър вечер, мистър Хил, Мозес.

— Моля да ме извините, че забавих вечерята ви, мис Лидия.

И преди още тя да проумее какво се кани да стори, той се приведе напред, сграбчи ръката й и я поднесе до устните си. Тя усети допира им. Загледа го като омагьосана как отново нахлупи шапка, кимна й и тръгнаха с Мозес.

Погледът й се плъзна надолу към ръката, която той току-що беше целунал. Смутена от жеста, тя я обърса с ръкава на другата ръка, като хвърли през рамо поглед към мистър Коулман. Лицето му беше потъмняло и навъсено като буреносен облак. Долната му устна едва се виждаше под провисналия мустак.

— Вечерята е готова — изрече тя нервно. Обърна се към огъня, вдигна една от порцелановите чинии, които Мама Лангстън беше извадила за тях, и щедро я напълни с черпака. Повдигна чинията към него и го погледна.

Той не посегна към нея. Ръцете му висяха напрегнато отстрани, пръстите му се свиваха и разпускаха, сякаш всеки момент щеше да налети да бие някого. Чу зъбите му да скърцат. Слънцето беше залязло и здрачът нахлуваше, от което лицето му изглеждаше още по-мрачно и зловещо.

Зелените му очи блестяха в полумрака. Лидия проследи как погледът му се плъзга от лицето, към цветята закичени между гърдите й. Лидия задиша на пресекулки; беше развълнувана, но ни най-малко не изпитваше страх от него. Гърдите й тръпнеха под плата и караха цветята да мърдат като живи. Не отдели погледа си от нея дълго. Ако не държеше чиния, щеше да покрие лице с длани, за да се спаси от този безмилостен поглед.

— Ти, малка курво — изсъска той в падащия здрач. — Пет пари не давам откъде идваш и какво представляваш, но докато живееш под покрива ми и се грижиш за сина ми, не искам повече да те виждам да примамваш клиенти.

Виктория би припаднала при такава реч, но не и Лидия. Очите й пламнаха в опасна златиста светлина, която сякаш обхвана и косата. Направи няколко стъпки към него, погледът й се закова в неговия на сантиметри, и грубо тикна блюдото в ребрата му. Той едва успя да задържи горещата чиния.