Защото те обичам

Рос седна отново край огъня и допи кафето си. Пламъците на лагерните огньове гаснеха един по един. Грижовни родителски гласове уговаряха децата да си лягат. Хората се прибираха на групички. Някои от тях заговаряха Рос, но той им отговаряше едносрично. Не беше склонен към словоохотливост и хората уважаваха правото му на уединение заради скорошната смърт на съпругата му.

Вечерта беше спокойна. Лек ветрец разклащаше леко клоните на дърветата, които като часови заобикаляха мястото, избрано за лагер от наетия им водач Скаута; истинското му име, впрочем, никой не знаеше.

Думите на Мама Лангстън съдържаха голяма доза истина и Рос Коулман добре го съзнаваше, макар че не искаше да си го признае. Изпитваше задоволство, когато изливаше гнева си върху някого, който му припомняше той самият откъде беше тръгнал и какво беше преживял.

През целия си живот беше бягал от белязаното си минало. Виктория го беше накарала да го забрави. Временно. А сега това момиче с буйна коса, предизвикателни очи и съблазнително тяло го караше да си припомня всичко онова, което отчаяно се беше мъчил да предаде на забравата.

Но какво все пак щеше да прави с Лий, ако не беше тя? Бебето му беше толкова мъничко, че направо го хващаше страх. Нямаше и представа как да се грижи за него. Той знаеше много добре какво е да отрасне човек без майчина ласка. Имаше ли право да лиши сина си от женски грижи? На каквато и да е жена? А момичето наистина обикна Лий, Рос добре го съзнаваше.

Изхрачи дума, която не беше споменавал, откакто се познаваше с Виктория. Толкова добре се почувства, че дори я повтори. Разсеяно затъпка огъня, като остави само няколко бледи въгленчета да тлеят, така че на сутринта отново да го разпали. След като приключи с дребните си задължения, погледна към фургона. Фенерът вътре още светеше, но вече със силно намален фитил. Той закрачи към фургона, преглътна с усилие и се опита да изтрие в панталоните непрестанно потящите си ръце.

* * *

Лидия напяваше тихо на Лий, докато той сучеше. Сигурно в утробата е бил недохранван, защото откакто се беше родил, още не се беше успокоил. Сучеше шумно, тупайки с юмруче по гърдите й, като от време на време размърдваше щастливо крачета.

Лидия изпитваше голяма гордост от факта, че беше в състояние да нахрани бебето до насита, докато онази жена с кожа като крем и пшеничено копринена коса не беше успяла да му даде нужното. Виктория Коулман беше впечатлила всеки, когото я познаваше, като въплъщение на идеалната жена. Всеки път, когато чуваше да споменават името й, самочувствието на Лидия страдаше ужасно. Но Лий щеше да обича нея, а не природната си майка.

Прииска й се да беше имала смелостта да хвърли този факт в лицето на Рос. Беше я нарекъл с позорно прозвище. Сълзи бяха замъглили в очите й, но тя беше успяла да ги потисне, когато влезе във фургона. Нямаше да плаче. Тя не беше това, за което всички я считаха. Не беше!

Не бе успяла да противостои на това, което я беше сполетяло, макар че бе опитала. Господи! Колко пъти се беше борила до пълно изтощение и се беше пробуждала с пребито и посиняло тяло в резултат на съпротивата? Понякога беше успявала да победи, но повечето пъти…

Тя притвори очи и потрепери от болезнените и унизителни спомени. Много пъти й се искаше да умре. Но ако се самоубиеше, кой щеше да се грижи за майка й… Тя не се самоуби и онова чудовище продължаваше гаврите си с нея. Когато накрая майка й почина тя вече можеше да избяга.

Как беше възможно нещо толкова сладко и невинно като Лий да се роди от акт толкова зловещ и насилен? Галеше главичката на детенцето и си мислеше дали мистър Коулман беше причинил болка на Виктория, докато бяха зачевали Лий. Такава, каквато самата Лидия беше изпитвала. Трудно й беше да го види като животинския и ръмжащ Кланси. Просто не можеше да си го представи да причинява болка на Виктория, която, според описанията на Анабет, той боготворил.

Краищата на платнището се отметнаха и тя чу тежката стъпка на ботушите му да отеква във фургона. Изви рязко глава, като косата й описа ветрило и се разсипа върху голия й гръб и рамене подобно на богата мантия.

Речта, която си беше приготвил да произнесе Рос, застина в гърлото му и устата му провисна безволно, преди да успее да я затвори. Лидия седеше с гръб към входа на фургона. Роклята, която му беше отнела дъха, беше смъкната надолу около кръста й.

Той обходи с очи меките очертания до мястото, където тялото й се стесняваше, оформяйки гъвкав ханш. Очите й бяха широко отворени и питащи, устните — влажни и леко разтворени, докато го гледаше с глава извита над рамото с цвят на кайсия и бухнали къдрици.

— Какво правиш?

Звуците се изтръгнаха от гласни струни в гърлото му, които изглежда до този момент не бяха се обаждали.

— Кърмя Лий за последно преди лягане — изрече тя с нисък и приглушен глас, който направо го докара до бяс.

Нямаше ли тази жена и капчица срам? Защо не му кресна, че е влязъл без позволение, че е нарушил покоя й? Но нали тогава пък това щеше вече да го изправи на нокти. За Бога, нали това беше неговият фургон!