Жертвата

— В момента патентоваме процеса. Виждаш ли, системата ни още отначало работеше идеално — но добивът ни беше изключително малък — получавахме половин грам готови молекули в час. С тази скорост щяха да ни трябват няколко дни, за да направим само една камера. Не можехме да открием какъв е проблемът. Сглобяването в ръкавите се извършва в газообразна среда. Оказа се, че молекулярните асемблери са тежки и потъват на дъното. Бактериите се установяват в пласта над тях, освобождават компонентните молекули, които са още по-леки и се издигат нагоре. Така че асемблерите почти нямаха контакт с молекулите, които трябваше да сглобяват. Опитахме се да комбинираме различни технологии, но това не помогна.

— И какво направихте?

— Променихме структурата на асемблерите, за да осигурим липотропична основа, която да се свързва с повърхността на бактериите. Това подобри контакта им с компонентните молекули и добивите ни веднага скочиха.

— И сега асемблерите ви са върху бактериите, така ли?

— Точно така. Залепват се за външната клетъчна мембрана.

Рики ме заведе при най-близкия компютър и повика на плоския екран схема на структурата на асемблера. Той приличаше на колело със спици — поредица от спирални ръкави, които сочеха в различни посоки, с плътен възел от атоми в центъра.

— Както казах, архитектурата е фрактална. А ето и как става залепването.

Асемблерът на екрана се прикрепи към много по-голяма фигура с форма на продълговата таблетка, все едно че колело се залепваше за подводница.

— Това е бактерията тета-де — поясни Рики. — С асемблера върху нея.

Пред погледа ми се прикрепиха още няколко колела.

— Тези асемблери ли произвеждат истинските молекули на камерата?

— Да. — Той отново написа нещо на клавиатурата. Видях друг образ. — Това е нашата микромашина, готовата камера. Вече си виждал варианта за кръвоносната система. Това тук е версията за Пентагона, доста по-голяма, предвидена за въздушни условия. Молекулярен хеликоптер.

— Къде е перката?

— Няма перка. Машината използва кръглите издатинки, които виждаш ей там, наклонени под различен ъгъл. Това са двигателите. Камерите маневрират, като използват вискозитета на въздуха.

— Какво използват?

— Вискозитета. На въздуха. — Рики се усмихна. — На микромашинно равнище, не забравяй. Това е цял нов свят, Джак.

Колкото и находчива да беше системата, Рики все пак бе обвързан от инженерните спецификации на Пентагона, а продуктът не работел както трябва. Да, те създали камера, която не можела да бъде свалена и излъчвала картина. Рики ми обясни, че при изпитанията на закрито тя се справяла отлично. Но навън дори и най-слабият ветрец я отвявал като облак прах.

Инженерният екип на „Займос“ се опитвал да увеличи стабилността на молекулите, но засега безуспешно. Междувременно от министерството на отбраната решили, че ограниченията на проекта са непреодолими и напълно се отказали от нанотехнологията. Договорът със „Займос“ бил анулиран, финансирането щяло да бъде преустановено след шест месеца.

— Затова ли през последните няколко седмици Джулия толкова отчаяно се опитваше да събере нов капитал за рискови инвестиции? — попитах аз.

— Да — потвърди Рики. — Честно казано, цялата компания може да ритне камбаната преди Коледа.

— Освен ако не поправите молекулите и не ги накарате да работят на вятър.

— Точно така.

— Аз съм програмист, Рики. Не мога да реша проблемите с подвижността на вашите агенти. Това е въпрос на молекулярна структура. Не е в моята област.

— Хм, знам. — Той замълча за миг и свъси вежди. — Всъщност според нас е възможно решението да е в програмния код.

— В кода ли? В кое решение?

— Трябва да съм откровен с теб, Джак. Допуснахме грешка — отвърна той. — Но вината не е наша. Кълна ти се. Не беше наша. Виновни са строителите. — Той ме поведе надолу по стълбището. — Ела, ще ти покажа.

Отидохме в отсрещния край на сградата, до някаква открита жълта асансьорна кабина. Асансьорът беше малък и пътуването с него ми бе неприятно, защото беше открит. Извърнах очи.

— Не обичаш височините, а? — попита Рики.

— Да.

— Е, по-добре е, отколкото пеш. — Той посочи стената на сградата, по която се издигаше желязна стълба. — Когато асансьорът се повреди, се качваме по стълбата.

Потреперих.

— А, без мен.

Изкачихме се чак догоре — три етажа над пода. Под тавана висеше плетеница от тръби и кабели. Мрежа от решетъчни коридори позволяваше на работниците да ги обслужват. Мразя решетките, защото виждам през тях пода долу. Опитах се да не гледам към краката си. Често се налагаше да се привеждаме под ниско увисналите тръби.