Жертвата

— За някаква среща ли закъсняваме? — попитах аз.

— Какво? Не, не. Нищо подобно. — Най-близките два куба представляваха стаи от солиден метал, в които влизаха дебели електрически кабели.

— Това магнитните ви помещения ли са? — посочих кабелите аз.

— Точно така — потвърди Рики. — Магнитите ни поддържат поле с шейсет тесла, около един милион пъти по-силно от магнитното поле на Земята.

Той с пъшкане отвори стоманената врата на първата магнитна стая. Видях голям предмет с форма на геврек, с диаметър около метър и осемдесет, с два и половина сантиметрова дупка в средата. Целият геврек бе покрит с тръби и пластмасова изолация. Кожухът беше монтиран с тежки стоманени болтове.

— Тая кукличка гълта много охлаждане, уверявам те. И много електричество — петнайсет киловолта. Кондензаторите се зареждат за цяла минута. И естествено, не можем да включим магнита постоянно, защото ще избухне — ще го разкъса самото поле, което генерира. — Той посочи основата на геврека. На равнището на коленете имаше кръгъл бутон. — Това е аварийният прекъсвач. За всеки случай. Ако ръцете ти са заети, можеш да го натиснеш с коляно.

— Значи използвате мощни магнитни полета за част от монтажа…

Ала Рики вече се бе обърнал и излизаше през вратата, като отново си гледаше часовника. Побързах да го настигна.

— Рики…

— Имам още да ти показвам — отвърна той. — Наближаваме края.

— Всичко това е много внушително, Рики. — Посочих блестящите тръби. — Но по-голямата част от монтажната ви линия е при стайна температура — без вакуум, без криогеника, без магнитни полета.

— Точно така. Не са необходими специални условия.

— Как е възможно?

Рики сви рамене.

— Асемблерите нямат нужда от това.

— Асемблерите ли? Искаш да кажеш, че имате молекулярни асемблери, така ли?

— Да, разбира се.

— И асемблерите произвеждат вашите молекули?

— Естествено. Мислех, че ти е ясно.

— Не, Рики, изобщо не ми беше ясно. И не обичам да ме лъжат.

На лицето му се изписа обида.

— Не те лъжа.

Но определено ме лъжеше.

Едно от първите неща, които учените бяха установили за молекулярното производство беше, че е феноменално трудно. През 1990 година неколцина специалисти от Ай Би Ем бяха придвижили ксенонови атоми върху никелова плоча и бяха написали с тях емблемата на компанията, която се виждаше само с електронен микроскоп. Ала от този опит се бе получил страхотен рекламен клип, който стана изключително популярен. Ай Би Ем остави хората да си мислят, че това е доказателство за концепция, отваряне на вратата към молекулярното производство. Само че това по-скоро беше сензация, отколкото нещо друго.

Защото подреждането на отделни атоми е бавна, трудна и скъпа работа. Преместването на трийсет и пет атома беше отнело на специалистите от Ай Би Ем цял ден. Никой не вярваше, че по този начин може да се разработи цяла нова технология. Повечето хора смятаха, че наноинженерите ще създадат „асемблери“ — миниатюрни молекулярни машини, които да сглобяват молекули.

Тази концепция беше чудесна, само че практическите проблеми бяха обезсърчаващи. Тъй като асемблерите са невъобразимо по-сложни от молекулите, които трябва да произвеждат, опитите за тяхното проектиране и създаване бяха неуспешни. Доколкото знаех, нито една лаборатория по света не бе постигнала напредък. А сега Рики съвсем нехайно заявяваше, че „Займос“ са построили молекулярни асемблери, които в момента произвеждат молекули.

И аз не му вярвах.

Цял живот бях работил в тази област и бях придобил интуитивно усещане за възможностите. Такива гигантски скокове просто не стават. Технологиите са форма на знание и подобно на всички други знания, те еволюират, съзряват. Обратното означава да вярваш, че братята Райт са можели да построят ракета и да излетят на Луната, вместо да прелетят по-малко от сто метра над пясъчните дюни край Кити Хоук.

Нанотехнологията все още се намираше на фазата на Кити Хоук.

— Стига, Рики — казах аз. — Как всъщност го постигате?

— Техническите подробности не са важни, Джак.

— Дрънкаш глупости. Разбира се, че са важни.

— Наистина ли мислиш, че те лъжа, Джак? — с най-чаровната си усмивка ме попита той.

— Да, Рики, точно така мисля.

Погледнах нагоре към заобикалящите ме отвсякъде пипала на октопода. Видях отражението си в безбройните стъклени повърхности. Всичко това ми действаше объркващо. Опитах се да се съсредоточа и забих очи в краката си.

И забелязах, че макар да вървим по стъклени пътеки, някои участъци от пода също са от стъкло. Отидох до най-близкия. През него се виждаха стоманени проводници и тръби. Една от тях привлече погледа ми, защото водеше от склада до стъклен куб, където излизаше от пода, издигаше се нагоре и се разклоняваше на по-тънки тръби.

Предположих, че това е органичната суровина, която монтажната линия преобразува в готови молекули.