Жертвата

Отново сведох поглед към пода и проследих тръбите до мястото, където излизаха от съседното помещение. И този възел бе стъклен. Видях заоблените стоманени търбуси на големите котли, които бях забелязал по-рано. Резервоарите, които ми бяха заприличали на пивоварна. Защото определено имаха такъв вид. Машини за контролирана ферментация, за контролиран растеж на микроби.

И тогава разбрах какво е всичко това и казах:

— Копеле гадно.

Рики пак се усмихна и сви рамене.

— Е, това решава проблема.

Котлите в съседното помещение наистина бяха резервоари за контролиран растеж на микроби. Но Рики не произвеждаше бира — произвеждаше микроби и не се съмнявах с каква цел. Тъй като не бяха успели да създадат истински наноасемблери, „Займос“ използваха бактерии, за да получат молекулите си. Това беше генно инженерство, а не нанотехнология.

— Е, не точно — отвърна Рики, когато му казах какво мисля. — Обаче признавам, че използваме хибридна технология. Нищо чудно, нали?

Това бе вярно. Наблюдателите поне от десет години предсказваха, че генното инженерство, компютърното програмиране и нанотехнологията ще се слеят. Всички тези области включваха аналогични — и взаимосвързани — дейности. Между използването на компютър за разшифроване на част от бактериален геном, въвеждане на нови гени в бактериите и получаването на нови протеини няма чак толкова голяма разлика. Няма особена разлика и между създаването на нови бактерии за производството на, да речем, инсулинови молекули, и на изкуствен микромеханичен асемблер за производство на нови молекули. Всичко става на молекулно равнище и се състои в налагане на определена структура върху изключително сложни системи. А молекулната структура определено е сложна.

Молекулата може да се изобрази като комбинация от атоми, свързани един след друг като кубчета на „Лего“. Ала тази представа е подвеждаща. Защото, за разлика от кубчетата, не можеш да подредиш атомите както си искаш. Атомите се намират под влиянието на различни местни сили — магнитни и химични, — които често дават нежелани резултати, например да променят мястото на даден атом и дори да навържат цялата молекула на възли.

Ето защо молекулярното производство представляваше упражнение в изкуството на възможното, на заместването на атоми и групи атоми за получаване на равностойни структури, функциониращи по желания начин. Пред лицето на всички тези проблеми не можеше да се пренебрегне фактът, че вече съществуват доказани молекулярни фабрики, способни да произвеждат големи количества молекули: наричаха се „клетки“.

— За съжаление, клетъчното производство може да ни отведе само дотук — каза Рики. — Получаваме субстратните молекули — суровината — и ги обработваме с наноинженерни процедури. Така че въртим по малко и от двете.

Посочих резервоарите.

— Какви клетки отглеждате?

— Тета-де пет хиляди деветстотин седемдесет и две — отвърна той.

— С други думи?

— Вид ешерихия коли.

Е. coli е разпространена бактерия, която се среща почти навсякъде в природата, дори в човешките черва.

— На никой ли не му хрумна, че може би не е подходящо да използвате клетки, които могат да живеят в човешкото тяло? — попитах аз.

— Всъщност не. Честно казано, никой не се сети. Просто ни трябваше добре изучена клетка, която да е изцяло описана в литературата. Избрахме индустриален стандарт.

— Аха.

— Така или иначе, според мен това не е проблем, Джак — продължи Рики. — Тези бактерии не се развиват в червата. Тета-де е оптимизирана за различни хранителни източници — за редуциране стойността на лабораторното й отглеждане. Всъщност смятам, че дори може да се храни с боклук.

— Значи оттам взимате молекулите. Бактериите ги произвеждат.

— Да, оттам взимаме първичните молекули. Получаваме двайсет и седем първични молекули. Те се свързват в среда със сравнително висока температура, в която атомите са по-активни и бързо се смесват.

— Затова ли е топло тук?

— Да. Ефикасността на реакцията е оптимална при шейсет и три градуса. При такава температура постигаме максимална скорост. Но тези молекули се съединяват и при много по-ниска температура. Някои съединения са възможни дори при три-четири градуса.

— И не са ви необходими други условия, така ли? — попитах аз. — Вакуум? Налягане? Мощно магнитно поле?

Рики поклати глава.

— Не, Джак. Поддържаме тия условия, за да ускорим сглобяването, но те не са абсолютно задължителни. Процедурата наистина е супер. Съставните молекули се съединяват съвсем лесно.

— И тези съставни молекули се съединяват в окончателния ви асемблер, така ли?

— Който после сглобява желаните от нас молекули. Да.

Създаването на асемблери с помощта на бактерии бе елегантно решение. Ала Рики твърдеше, че компонентите се сглобявали почти автоматично, без други изисквания, освен висока температура. Тогава за какво се използваше тази сложна стъклена сграда?

— За ефективност и разпределяне на процеса — поясни той. — В различните ръкави можем едновременно да създадем девет асемблера.

— А къде се сглобяват окончателните молекули?

— В същата структура. Но първо ги преобразуваме.

Поклатих глава. Не го разбирах.