Жертвата

Минахме през няколко лаборатории, една от които приличаше на обикновена лаборатория по микробиология или генетика. Там видях Мей — очевидно се мотаеше без работа. Понечих да попитам Рики защо им е микробиология, обаче той махна с ръка и не ме остави да довърша въпроса си. Беше нетърпелив, бързаше. Забелязах, че си поглежда часовника. Стигнахме до последната стъклена херметична камера. На стъклената врата пишеше: „МИКРОПРОИЗВОДСТВО“. Рики ми даде знак да вляза.

— Един по един — каза той. — Системата не позволява по повече.

Влязох. Вратата със съскане се затвори зад мен. Струя въздух отдолу, отстрани, отгоре. Вече започвах да свиквам. Втората врата се отвори и аз се озовах в къс коридор, водещ към голяма зала. Видях ярка бяла светлина — толкова ярка, че ме заболяха очите.

Рики ме настигна, като говореше в движение, но не помня какво ми каза. Не можех да се съсредоточа върху думите му. Просто зяпах. Защото се намирах в главната сграда на фабриката — огромно помещение без прозорци, нещо като исполински хангар, висок три етажа. И в този хангар се издигаше невероятно сложна структура, която сякаш висеше във въздуха и сияеше като диамант.

Шести ден, 09:12

Отначало не можех да разбера онова, което виждам — приличаше на огромен светещ октопод с блестящи многофасетни пипала, протягащи се във всички посоки и хвърлящи сложни отражения и цветни ивици светлина по стените. Само че този октопод имаше множество пластове пипала. Първият бе разположен ниско, едва на трийсетина сантиметра над пода. Вторият беше на равнището на гърдите, третият и четвъртият — още по-високо, над главата ми. И всички излъчваха ярка светлина.

Замаяно запримигвах. Започнах да различавам детайлите. Октоподът бе поставен в триетажна рамка с неправилна форма, изцяло построена от модулни стъклени кубове. Подове, стени, тавани, стълбища — всичко беше от кубове. Ала бяха пръснати в безпорядък, сякаш някой бе изсипал планина от гигантски прозрачни бучки захар в средата на помещението. Всичко това се поддържаше от мрежа, съставена от черни оксидирани подпори и връзки, но те се губеха сред отраженията и тъкмо затова октоподът като че ли висеше във въздуха.

Рики се ухили.

— Конвергентна структура. Архитектурата е фрактална. Гот, а?

Бавно кимнах. Забелязвах все повече подробности. Онова, което ми бе заприличало на октопод, всъщност представляваше разклонена дървовидна структура. Вертикално през средата на помещението минаваше централна квадратна тръба, от която във всички посоки се разклоняваха по-малки тръби. Те на свой ред също се разклоняваха и така нататък. Най-малките тръби бяха дебели колкото молив. Всичко блестеше като огледало.

— Защо блести така?

— Стъклото е с диамантоидно покритие — поясни той. — На молекулно равнище стъклото е като швейцарско сирене, цялото е надупчено. И е течно, разбира се, така че атомите просто минават през него.

— Затова сте покрили стъклото.

— Точно така. Налага се.

В тази сияйна гора от разклоняващо се стъкло се движеха Дейвид и Роузи, водеха си бележки, настройваха клапи, консултираха се с портативни компютри. Едва сега разбрах, че се намирам пред огромна паралелна монтажна линия. В най-тесните тръби се вкарваха малки молекулни фрагменти и към тях се прибавяха атоми. След това продължаваха в следващите по големина тръби, където им се прибавяха още атоми. Така молекулите напредваха към центъра на структурата, докато сглобяването им не приключеше и не стигнеха до централната тръба.

— Точно така — потвърди Рики. — Също като автомобилна монтажна линия, само че на молекулно равнище. Молекулите започват в краищата и стигат до центъра. Тук им поставяме протеинова верига, там — метилова група, точно както монтират врати и колела на колите. В края на линията имаме нова, изкуствено сглобена молекулярна структура. Създадена според нашите изисквания.

— И различните тръби?

— Произвеждат различни молекули. Затова и тръбите изглеждат различно. — На няколко места пипалото на октопода минаваше през стоманен тунел, подсилен с тежки болтове. На други имаше кубове, покрити със сребриста изолация, видях и резервоари за течен азот. В този участък се поддържаше изключително ниска температура.

— Това са нашите криогенни стаи — каза Рики. — Температурата не е чак толкова ниска, може би максимум минус седемдесет градуса. Ела, ще ти покажа. — Той ме поведе по стъклените коридори из комплекса. На някои места се налагаше да се изкачваме по ниски стълбища, за да минем над най-долните тръби.

Рики не спираше да изрежда технически подробности: вакуумни маркучи, метални фазови сепаратори, сферични клапани. Когато стигнахме до изолирания куб, той отвори тежката му врата. Вътре имаше две стаички, нещо като хладилни камери за месо. Във всяка врата бяха вградени стъклени прозорчета. В момента температурата беше стайна.

— Тук можем да поддържаме две различни температури — поясни Рики. — Ако искаме, можем да контролираме едната от другата, но обикновено процесът е автоматичен.

Той ме изведе навън и си погледна часовника.