Жертвата

Това се повтори три пъти. Междувременно другите рояци бяха продължили зигзагообразната си обиколка на сградата и в момента не се виждаха. Отделилият се облак се върна при вратата и за пореден път се приближи до заека.

— Блокира — каза Чарли. — Повтаря едно и също действие.

— За наше щастие — отвърнах аз.

Чаках да видя дали роякът ще промени поведението си. Засега не го променяше. И ако наистина имаше съвсем малка памет, можеше да е като болен от Алцхаймер, неспособен да си спомни, че и преди е правил всичко това.

Сега обикаляше около заека в полукръг.

— Определено блокира — рече Чарли.

Продължавах да чакам.

Не бях успял да прегледам всички промени, които бяха внесли в ХИЩНИК/ЖЕРТВА, защото липсваше централният модул. Но в оригиналната програма бе заложен случайностен елемент, предвиден тъкмо за такива ситуации. Когато ХИЩНИК/ЖЕРТВА не успееше да постигне целта си и нямаше конкретно влияние на средата, провокиращо нови действия, поведението му се променяше случайно. Това беше обичайно решение. Например психолозите смятат, че за новаторството е необходимо известно случайно поведение. Човек не може да проявява творчество, без да се отправя в нови посоки, и те обикновено са случайни…

— Охо — обади се Мей.

Поведението се бе променило.

Роякът описваше около заека кръгове. И почти незабавно се натъкна на друга следа. Спря за миг, после изведнъж се издигна и се понесе право към нас. Движеше се по същия път, по който бяхме минали ние.

— Мама му стара! — изруга Чарли. — Изгубени сме.

Мей и Чарли се втурнаха към прозореца. Дейвид и Роузи се изправиха и надникнаха през прозореца над мивката.

— Не, не! — извиках аз. — Отдръпнете се от прозорците!

— Какво?

— Той вижда, забравихте ли? Отдръпнете се от прозорците!

В склада обаче нямаше къде да се скрием. Роузи и Дейвид пропълзяха под мивката. Чарли се напъха помежду им, без да обръща внимание на възраженията им. Мей се вмъкна между лавиците в ъгъла на помещението. Виждаше се само от западния прозорец, при това трудно.

Радиостанцията изпращя.

— Един от рояците се насочва към вас — каза Рики. — И… хм… Към него се присъединяват още два.

— Излез от ефира, Рики — казах аз.

— Какво?

— Прекрати радиовръзката.

— Защо?

— Край, Рики.

Застанах на колене зад един кашон с провизии в главното помещение. Не беше достатъчно голям, за да ме скрие съвсем — краката ми стърчаха. — но също като Мей, не се виждах лесно. Трябваше да гледат под ъгъл през северния прозорец, за да ме забележат. Във всеки случай не можех да направя нищо повече.

От това положение едва различавах другите под мивката. Изобщо не виждах Мей, освен ако не надникнех иззад кашона. Спотаих се и зачаках.

Чувах само бръмченето на климатика. Изтекоха десетина-петнайсет секунди. Слънчевите лъчи струяха през прозореца над мивката и образуваха бял правоъгълник на пода отляво.

Слушалките ми изпращяха.

— Защо да прекратим радиовръзката?

— Мама му стара! — прошепна Чарли.

Долепих показалец до устните си и поклатих глава.

— Тия неща нямат ли слух, Рики?

— Естествено, може би малко, но…

— Тогава млъкни.

— Но…

Пресегнах се към радиостанцията на колана ми и я изключих. Дадох знак на другите под мивката и те последваха примера ми.

Чарли беззвучно ми каза нещо, като движеше устни. Стори ми се, че казва: „Тоя скапаняк иска да ни убие“.

Ала не бях сигурен.

Зачакахме.

Едва ли бяха минали повече от две-три минути, но ми се сториха цяла вечност. Коленете ме заболяха от бетонния под. Опитах се да се настаня по-удобно и предпазливо се размърдах. Бях убеден, че първият рояк вече е някъде наоколо. Още не се бе появил до прозорците и се питах защо се бави. Може да беше спрял, за да разгледа колите. Зачудих се какво разбира от автомобили разпределеният интелект. Сигурно го озадачаваха. Ала тъй като колите не бяха одушевени, роякът може би нямаше да им обърне внимание.

Тогава защо се бавеше?

С всяка следваща секунда коленете ме боляха все повече. Прехвърлих тежестта върху ръцете си и повдигнах колене като състезател по бягане в стартова позиция. Изпитах временно облекчение. Бях се съсредоточил върху болката си и отначало не забелязах, че белият правоъгълник на пода потъмнява от средата към краищата. След миг целият стана мътносив.

Роякът бе дошъл.

Не бях сигурен, ала си представих, че под бръмченето на климатика долавям глух барабанящ звук. Иззад кашона виждах, че прозорецът над мивката все повече потъмнява от роящите се черни частици. Сякаш навън бушуваше прашна буря. В склада стана тъмно. Изненадващо тъмно.

Дейвид Брукс простена. Чарли запуши устата му с длан.

И двамата погледнаха нагоре, въпреки че мивката им пречеше да видят прозореца.

В следващия миг роякът изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил. В помещението отново нахлу слънчева светлина.

Никой не помръдна.

Чакахме.

След секунди западният прозорец потъмня по същия начин. Зачудих се защо роякът не влиза вътре. Прозорецът не беше херметизиран. Наночастиците с лекота можеха да проникнат през пролуките. Но те като че ли изобщо не опитаха.