Жертвата

— Поне докато вятърът пак не се усили — каза Мей. — А няма изгледи това да стане скоро.

— Господи! — изпъшка Дейвид. — Не знам как издържате.

Беше пребледнял, от веждите му капеше пот и се стичаше по очилата му. Като че ли всеки момент щеше да припадне.

— Защо не седнеш, Дейвид? — казах му.

— Май няма да е зле.

— Ела, Дейвид — каза Роузи, заведе го при мивката и го настани на пода. Той обгърна коленете си с ръце и наведе глава. Роузи намокри една хартиена кърпичка със студена вода и нежно я постави на тила му.

— Скапаняк! — Чарли поклати глава. — Само той ни трябва в момента.

— Така не ни помагаш, Чарли — каза Мей.

— И какво от това? Затворени сме в тоя тъп склад, той не е херметично изолиран, нищо не можем да направим, няма къде да избягаме, а той се побърква и влошава положението още повече.

— Да — тихо отвърна тя, — всичко това е вярно. И ти не ни помагаш.

Чарли я изгледа и си затананика мелодията от „Зоната на здрача“.

— Виж, Чарли — казах аз.

Наблюдавах рояците. Поведението им малко се бе променило. Вече не летяха близо до сградата. Сега се движеха зигзагообразно към пустинята, после пак се връщаха към стената. Приличаше на нещо като плавен танц.

Мей също го забеляза.

— Ново поведение.

— Да. Стратегията им не дава резултат, затова опитват нещо друго.

— Няма да им помогне — каза Чарли. — Могат да си летят на зигзаг колкото си искат, обаче така няма да отворят вратите.

Ала аз с изумление наблюдавах това спонтанно поведение. Зигзазите ставаха по-остри, рояците все повече се отдалечаваха от фабриката. Стратегията им прогресивно се променяше. Еволюираше направо пред очите ни.

— Поразително! — възкликнах.

— Гадини — каза Чарли.

Сега единият рояк се намираше съвсем близо до трупа на заека. Стигна на няколко метра от него и отново се отдалечи към главната сграда. Хрумна ми нещо.

— Добре ли виждат рояците?

Радиостанцията изпращя.

— Виждат отлично — отвърна Рики. — В края на краищата, за това са създадени. Фантастична разделителна способност. По-добра от човешката.

— И как го правят? — попитах аз. Защото те представляваха просто сбор от отделни частици. Подобно на клетките на окото, картината трябваше да се образува от всички входящи данни. Как се постигаше обработката им?

Рики се прокашля.

— Хм, не съм сигурен.

— Появи се при по-късните поколения — поясни Чарли.

— Искаш да кажеш, че зрението им е еволюирало, така ли?

— Да.

— И не знаем как го постигат?

— Не. Знаем, само, че го постигат.

Роякът се отдалечи от стената и се насочи към заека, после пак се върна. Другите рояци бяха по-нататък по дължината на стената и поведението им бе аналогично. Понасяха се към пустинята, след това политаха назад.

Слушалките ми изпращяха. Беше Рики.

— Защо питаш?

— Ей така.

— Смяташ ли, че ще открият заека?

— Не ме е грижа за заека. Освен това изглежда, че вече го пропуснаха.

— Тогава защо?

— Охо — обади се Мей.

— Мамка му! — тежко въздъхна Чарли.

Най-близкият рояк току-що бе подминал заека. Само че вместо да се върне назад както обикновено, беше спрял в пустинята. Сребристият стълб само се издигаше и спускаше.

— Защо прави така? — попитах аз. — Това издигане и спускане?

— Нещо свързано със зрението? Фокусиране?

— Не. Искам да кажа, защо спря?

— Увисване на програмата?

Поклатих глава.

— Съмнявам се.

— Тогава защо?

— Мисля, че вижда нещо.

— Какво например? — попита Чарли.

Боях се, че зная отговора. Роякът представляваше камера с висока разделителна способност, комбинирана с разпределена мрежа. А разпределените мрежи особено добре регистрират модели. Тъкмо затова програмите с разпределени мрежи се използват за разпознаване на лица в охранителни системи и за сглобяване на фрагменти от счупени древни керамични съдове. Мрежите по-лесно откриват модела в данните, отколкото човешкото око.

— Какви модели? — попита Чарли. — Навън няма нищо освен пясък и кактусови тръни.

— И стъпки — прибави Мей.

— Какво? Нашите стъпки ли имаш предвид? Мама му стара, Мей, за петнайсетина минути пясъкът трябва да е засипал следите ни.

Роякът се издигаше и спускаше, като че ли дишаше. Сега облакът бе почти съвсем черен и само от време на време хвърляше сребристи отблясъци. От десет-петнайсет секунди висеше на едно място във въздуха и само пулсираше. Другите рояци продължаваха зигзагообразното си движение, ала този не помръдваше от мястото си.

Чарли прехапа устни.

— Наистина ли смяташ, че вижда нещо?

— Не знам — признах аз. — Възможно е.

Изведнъж роякът се издигна и се раздвижи. Но не се приближаваше към нас, а се насочваше диагонално през пустинята, обратно към вратата на електростанцията. Когато стигна, спря и остана там.

— Сега пък какво става? — попита Чарли.

Знаех отговора. Мей също.

— Просто ни проследи — отвърна тя. — Отзад напред. Роякът бе проследил пътя ни от вратата до заека. Въпросът беше какво ще направи сега.

Следващите пет минути бяха напрегнати. Роякът се върна при заека. Известно време остана там, като описваше бавни полукръгове. След това отново полетя към вратата на електростанцията, задържа се няколко секунди там и пак се насочи към трупа.