Жертвата

Обаче можеше да греша. Или го бяха изяли койоти. Във всеки случай сега на монитора се виждаше друг образ. Реших да не чакам пак картината от склада. Щом тялото на Дейвид беше изчезнало, вече не можех да направя нищо.

Малко преди седем седнахме да вечеряме в кухничката на жилищния отсек. Боби поднесе чинии с равиоли с доматен сос и салата. Достатъчно отдавна бях домашен татко, за да позная марките замразена храна, които използва.

— Според мен равиолите на „Контадина“ са по-добри.

Той сви рамене.

— Отивам при хладилника и взимам каквото има.

Бях изненадващо гладен и ометох чинията си.

— Значи не е чак толкова зле — отбеляза Боби.

Мей се хранеше мълчаливо, както винаги. До нея Винс мляскаше. Рики седеше в отсрещния край на масата, не вдигаше поглед от равиолите си и избягваше очите ми. Нямах нищо против. На никой не му се приказваше за Роузи и Дейвид Брукс, ала празните столове около масата бяха прекалено очевидни.

— Е, ще излезеш ли? — попита ме Боби.

— Да. Кога залязва слънцето?

— Към седем и половина — отвърна той и включи монитора на стената. — Ще ти дам точното време.

— Значи можем да излезем три часа по-късно. Някъде след десет.

— Смяташ ли, че ще успееш да откриеш рояците?

— Би трябвало. Чарли обилно напръска единия.

— В резултат на което сега светя на тъмно — засмя се Чарли — тъкмо влизаше в кухнята.

Всички възторжено го поздравиха. Ако не друго, поне празните места на масата ставаха по-малко. Попитах го как се чувства.

— Добре. Малко съм слаб. И имам адско главоболие.

— Знам. И аз.

— И аз — присъедини се Мей.

— По-кофти от главоболието, което получавам от Рики — хвърли поглед към отсрещния край на масата Чарли. — И по-бавно минава.

Рики не отговори. Просто продължи да яде.

— Мислиш ли, че тия неща проникват в мозъка? — попита Чарли. — Искам да кажа, нали са наночастици. Могат ли да стигнат до мозъка по дихателните пътища и кръвта?

Боби постави чиния с равиоли пред Чарли и той незабавно обилно ги поръси с черен пипер.

— Не искаш ли първо да ги опиташ?

— Не се обиждай, но съм сигурен, че имат нужда. — Той започна да яде. — Искам да кажа, че всички се вълнуват от нанотехнологичното замърсяване на околната среда, нали така? — продължи Чарли. — Наночастиците са достатъчно малки, за да проникват на места, за които по-рано никой не е трябвало да се тревожи. Могат да стигат до синапсите между невроните. Могат да проникнат в цитоплазмата на сърдечните клетки. Могат да проникнат в клетъчните ядра. Достатъчно са малки, за да стигнат навсякъде в тялото. Така че може да сме заразени, Джак.

— Не изглеждаш много разтревожен — подметна Рики.

— Е, какво мога да направя? Освен да се надявам да заразя и теб. А бе, тия спагети не са зле.

— Равиоли — поправи го Боби.

— Да де. Само им трябва още малко черен пипер. — Чарли смели отгоре им още пипер.

— Слънцето залязва в седем и двайсет и седем — прочете от монитора Боби и продължи да яде. — И не им трябва повече черен пипер.

— Айде де!

— Сложил съм им.

— Имат нужда от още.

— Момчета — намесих се аз. — Не сме ли забравили някой?

— Не, защо?

Посочих монитора.

— Тогава кой е навън в пустинята?

Шести ден, 19:12

— Мамка му! — изпъшка Боби, скочи от масата и хукна към вратата. Всички го последвахме.

Рики говореше по радиостанцията в движение.

— Заключи ни, Винс. Винс?

— Заключени сме — отвърна Винс. — Повиших и налягането.

— Защо не се задейства алармата?

— Не знам. Може да са се научили да я заобикалят.

Всички се събрахме в сервизното отделение. На стената бяха монтирани големи течнокристални дисплеи — показваха картина от охранителните камери. Образи от пустинята от всевъзможни ъгли.

Слънцето вече беше под хоризонта, но небето бе яркооранжево и постепенно потъмняваше в лилаво и тъмносиньо. На неговия фон се очертаваше младеж с къса коса. Носеше дънки и бяла тениска и приличаше на сърфист. На отслабващата светлина не виждах ясно лицето му, ала въпреки това в движенията му имаше нещо познато.

— Имаме ли прожектори отпред? — попита Чарли. Държеше чинията си и продължаваше да яде.

— Сега ще ги включа — отвърна Боби и след миг ярка светлина окъпа младежа. Сега ясно го виждах…

Приличаше на онзи, който бях видял в колата на Джулия, точно преди злополуката. Същият рус сърфист, който приличаше на…

— Господи, Рики! — ахна Боби. — Той прилича на теб.

— Прав си — потвърди Мей. — Това е Рики. Даже тениската му е същата.

Рики тъкмо си взимаше безалкохолно от автоматите. Обърна се към дисплея.

— Какви ги приказвате?

— Прилича на теб — повтори Мей. — Даже тениската му е като твоята.

Рики сведе очи към тениската си, после пак погледна екрана и каза:

— Проклет да съм!

— Ти никога не си излизал от сградата, Рики — казах аз. — Как така си ти?

— Нямам представа. — Той небрежно сви рамене. Даже прекалено небрежно.

— Не мога ясно да видя лицето — рече Мей. — Не мога да различа чертите му.

Чарли се приближи до най-големия екран, присви очи и се втренчи в образа.

— Не можеш да ги различиш — заяви той, — защото черти няма.

— О, я стига!

— Разделителната способност е ниска, Чарли, това е причината.