Жертвата

— Не е — възрази той. — Няма черти, мама му стара! Увеличи образа и ще видиш.

Боби го увеличи. Русата глава се уголеми. Фигурата се движеше напред-назад, влизаше и излизаше от кадър, ала веднага ставаше ясно, че Чарли е прав. Нямаше черти. Виждах бледия овал под русата коса, имаше някакво загатване за нос и вежди, нещо като уста. Но нямаше истински черти.

Сякаш някакъв скулптор беше започнал да вае лице и не го бе довършил. От екрана ни гледаше недовършено лице.

Само веждите от време на време се движеха. Нещо като сбърчване.

— Знаете какво е това, нали? — рече Чарли. Изглеждаше разтревожен. — Смали го. Да видим цялата фигура. — Боби го смали. Видяхме бели маратонки, които пристъпваха по пустинния пясък. Само че като че ли не докосваха земята. И самите маратонки бяха малко размазани. Имаше загатване за връзки и петно на мястото на емблемата на „Найки“. Но приличаха на скица, а не на истински маратонки.

— Странно — каза Мей.

— Няма нищо странно — отвърна Чарли. — Това е пресметнато приближение за плътност. Роякът няма достатъчно агенти, за да оформи всички детайли на маратонките. Затова използва приближение.

— Или не може да направи повече с наличните материали — прибавих аз. — Сигурно генерира цветовете, като накланя слънчевите батерии под различни ъгли и отразява светлината. Като ония блестящи картички, с които публиката на бейзболните стадиони образува картини.

— В такъв случай поведението му е изключително сложно — каза Чарли.

— По-сложно отпреди.

— За Бога! — сприхаво се обади Рики. — Говорите така, сякаш този рояк е Айнщайн.

— Явно не е, защото щом те имитира, определено не е Айнщайн — рече Чарли.

— Престани, Чарли.

— Щях да престана, Рики, но ти си такъв задник, че постоянно ме предизвикваш.

— Защо не престанете и двамата? — намеси се Боби.

Мей се обърна към мен.

— Дали имитира жертвата?

— Най-вероятно да.

— Не ми харесва да мисля за нас като за жертва — заяви Рики.

— Искаш да кажеш, че той буквално е програмиран да имитира жертвата, така ли? — попита Мей.

— Не. Инструкцията на програмата е по-обща. Тя просто насочва агентите към целта. Така че си имаме работа с едно от възможните спонтанни решения. Което е по-сложно от предишния вариант. Преди едва се справяше с обикновен двуизмерен образ. Сега имитацията е триизмерна.

Погледнах програмистите. Бяха смаяни. Разбираха на колко голямо развитие ставаме свидетели. Преходът към триизмерност означаваше, че роякът имитира не само външния ни вид, но и поведението ни. Походката, жестовете ни. А това предполагаше много по-сложен вътрешен модел.

— И роякът сам го е решил, така ли? — попита Мей.

— Да. Макар да не съм сигурен, че „решил“ е точната дума. Спонтанното поведение е сбор от поведението на отделните агенти. Няма кой да „реши“. Роякът няма мозък, няма върховно командване.

— Групов разум? — рече Мей. — Кошерен разум?

— В известен смисъл. Важното е, че няма централизиран контрол.

— Само че изглежда отлично контролиран. Прилича на съзнателен организъм.

— Ние също — грубо се изсмя Чарли. Никой не се засмя с него.

Можем да си представим човешкото същество като гигантски рояк. Или по-точно, рояк от рояци, защото всеки орган — кръв, черен дроб, бъбреци — е отделен рояк. Това, което наричаме „тяло“, всъщност е комбинацията от всички тези органи-рояци.

Ние възприемаме телата си като „монолитни“, но само защото не виждаме какво става на клетъчно равнище. Ако увеличим човешкото тяло до огромни размери, ще видим, че то буквално представлява вихреща се маса от клетки и атоми, скупчени заедно в по-малки групи клетки и атоми.

Какво от това ли? Ами, оказва се, че много неща стават на равнището на органите. Човешкото поведение се определя на много места. Контролът на нашето поведение не е съсредоточен в мозъците ни. А е разпределен в целите ни тела.

С други думи, можем да твърдим, че и човешките същества се управляват от „групов разум“. Равновесието се поддържа от мозъчния рояк и рядко стига до съзнанието. Обработка на данните също се извършва в гръбначния стълб, стомаха и червата. Голяма част от „виждането“ става в очните ябълки — много преди да се включи мозъкът.

Без участие на съзнанието се извършва и сложна мозъчна обработка. Доказателство за това е избягването на препятствията. Подвижният робот трябва да отдели невероятно много време за обработка, само за да заобикаля препятствията пред себе си. Човешките същества също го правят, но не го съзнават — докато не се озоват на тъмно. Тогава мъчително научават колко много обработка всъщност е нужна.

Твърди се, че цялата структура на съзнанието и човешкото чувство за самоконтрол и целенасоченост е потребителска илюзия. Ние не оказваме съзнателен контрол над себе си. Само си мислим така.

Човешките същества се възприемат като „аз“, ала това не е непременно вярно. И доколкото знаехме, тоя проклет рояк притежаваше някаква зачатъчна самоосъзнатост. А ако не притежаваше, съвсем скоро можеше да придобие.