Холи Блек, Касандра Клеър

Златната кула

Магистериум #5

На Ками и Елиът, които се справят добре със задачата да бъдат лоши

Глава първа

За пръв път в живота си Кал си помисли, че домът, в който е израснал, е малък.

Баща му Алистър спря колата. Излязоха тримата с Пакостник, който хукна през тревата с лай. Нямаше куфар, който да извадят, нито някакъв друг багаж. Кал беше тръгнал от дома на Майстор Джоузеф с празни ръце.

Не съвсем с празни ръце — обади се Аарън в главата му. — Аз съм с теб.

Кал опита да сподави усмивката си. Щеше да бъде странно, ако баща му го видеше да се хили без причина, особено предвид факта, че нямаха много поводи за усмивки. Силите на Майстор Джоузеф бяха победени от Магистериума, но на висока цена. Загинаха мнозина, а Аарън, най-добрият приятел на Кал, бе съживен — но само за да умре отново.

Поне така мислеха всички.

— Добре ли си? — присви очи Алистър. — Тъжен ми изглеждаш.

Кал се отказа да сдържа усмивката си.

— Просто се радвам, че съм вкъщи.

— Не те упреквам — прегърна го баща му.

И отвътре къщата му се стори някак по-малка. Отиде в спалнята си, а Пакостник го следваше по петите. Беше странно да го вижда като обикновен вълк със зелени очи, а не въртящи се като на обсебен от Хаоса. Кал посегна надолу и почеса ушите на четириногия си приятел, а вълкът се прозя, като тупаше с опашка по земята.

Обиколи стаята си, напосоки вдигаше разни предмети, а после ги оставяше. Старата му униформа от Желязната година. Гладки камъчета от пещерите на Магистериума. Негова снимка с Аарън и Тамара, всичките ухилени до ушите.

Тамара! Стомахът му се сви.

Не беше говорил с Тамара, откакто тя бе коленичила над тялото му на бойното поле пред крепостта на Майстор Джоузеф. В онзи миг му се струваше възможно тя да го обича по начина, по който той искаше, ала последвалото мълчание му подсказа друго. Все пак едно бе да искаш някой да оцелее, а съвсем друго — да разговаряш с него, след като е станало ясно, че ще прескочи трапа.

Тамара не искаше Кал да съживява Аарън, а след като го направи, смяташе, че Аарън не е на себе си. И той наистина се държеше по странен начин. Оказа се, че да върнеш душата в леко разложено тяло дава някои странични ефекти. По ирония на съдбата сега, когато говореше в главата на Кал, Аарън звучеше много повече като предишното си „аз“. Но Тамара нямаше представа, че Аарън е все още жив, а Кал бе сигурен по предишните й реакции, че няма да се зарадва, ако разбере. Тя вече го смяташе за зъл магьосник или поне изкушен от тъмната страна.

А Кал не искаше да мисли за това, тъй като от всички хора на света Тамара винаги бе вярвала най-много в него.

И все пак знаеш, че трябва да й кажем, нали?

Кал се стресна. Макар Аарън да бе прекарал заедно с него времето в лечебницата на Магистериума при възстановяването му от прекомерната употреба на магия на Хаоса в битката с Алекс, да свикне с това как друг човек чува и отговаря на мислите му, беше отвъд мислимото.

На вратата се потропа и след кратко изчакване влезе баща му.

— Гладен ли си? Мога да изпека сандвичи със сирене, а може да си поръчаме пица.

— Сандвичите ще стигнат — отвърна Кал.

Алистър ги приготви внимателно, като намаза тигана с масло, така че хлябът да се изпече добре. Отвори и консерва с доматена супа. Той не беше голям готвач, но за Кал да вечеря с него и да подава храна на Пакостник под масата, бе много по-добре от това да преглъща деликатесите, които Майстор Джоузеф правеше за пировете си.

— А сега… — поде Алистър, след като седна и двамата започнаха да се хранят. Доматената супа беше солено-сладка, каквато трябваше да бъде, а сиренето сорт „пименто“ бе приятно люто. — Трябва да поговорим за бъдещето ти.

— Бъдещето ми? — Кал вдигна объркан поглед от супата.

— Навлизаш в Златната година от Магистериума. Всички смятат, че си научил… ъъъм… достатъчно магия за Сребърната година, за да те смятат за готов. Ще минеш портата веднага щом се върнеш в училище наесен.

— Не мога да се върна в Магистериума! — каза Кал. — Всички там ме мразят.

— Едва ли още те мразят толкова — приглади разсеяно косата си Алистър. — Отново си герой. — Бащата на Кал в много отношения беше страхотен, но чувството му за такт имаше нужда от доошлайфане. — Така или иначе ти остава още само една година. Майстор Джоузеф вече го няма. Би трябвало да е спокойна.

— А Колегиумът?

— Няма нужда да ходиш в Колегиума, Кал — каза Алистър. — Дори мисля, че ще е по-добре да не ходиш. Аарън вече го няма. Ти си последният Макар. Ще опитат да те използват и никога няма да ти имат вяра. Няма да имаш нормалния живот на маг.

Кал си помисли, че всъщност едва ли има маг с нормален живот.

— Какво ще правя тогава? В нормален университет ли да се запиша?