Златната кула

— Взех лоши решения. Наистина лоши. Най-лошите, които някой някога е вземал.

Пресоли манджата — скара му се Аарън.

— Исках да си върна Аарън — продължи Кал и Аарън притихна в ума му. — Двамата с Аарън сте най-добрите ми приятели, заедно с Пакостник, но той не ме съди.

Пакостник излая. Устните на Тамара потрепериха, сякаш се сдържа да не се усмихне.

— Не искам да те притискам — каза Кал. — Помисли колкото време трябва, преди да решиш как се чувстваш. Просто искам да знаеш, че съжалявам.

Тамара дълго остана смълчана, а после дойде до него и го целуна по бузата. По тялото на Кал мина искра и той едва сподави подтика да я прегърне.

Отвратително! — каза Аарън.

— Това не означава, че съм ти простила или отново сме там, където бяхме и преди — отдръпна се Тамара. — Не сме гаджета, Кал.

— Знам — отвърна Кал.

Не очакваше друго, но усети тъпа болка в сърцето си.

— Но сме приятели — каза тя и очите й заблестяха предизвикателно. — Виж, всички тук вярват в различни неща за теб. Не знаят как си съживил Аарън. Знаят, че Майстор Джоузеф те е отвлякъл и че си помогнал да победят него и Алекс.

— Това… — каза предпазливо Кал — … звучи добре?

— Знаят обаче и че носиш душата на Врага на Смъртта. Всички го знаят, Кал. Не знам как ще успеят да разберат, че ти не си той.

— Мога да си остана в стаята цялата година — огледа се Кал наоколо. — Ще се храня, като измагьосвам наденици болоня. Както направи Майстор Руфъс, когато пристигнахме за пръв път.

— Няма да стане — поклати глава Тамара. — Първо, нямаме никаква болоня. Второ, ще излезем и ще се изправим срещу тях. Трябва да имаш нормален живот на маг, Кал. Трябва да покажеш на всички, че си си ти, а не някакво чудовище.

Няма да живея като маг — помисли си Кал. — Това решава нещата.

Аарън не каза нищо. Кал бе почти сигурен, че не бива да споменава на Тамара предложението на баща си да прескочи Колегиума и да напусне света на маговете. Самият той не знаеше какво да мисли за този вариант.

— Добре — каза той, — навит съм. Къде да идем тогава? В Галерията?

— Първо имам да ти дам нещо — изненада го Тамара.

Тя отиде в стаята си, като разлюля плитка, а след това се върна с нож в ръка. С ножа на Кал, сътворен от майка му, с дръжка и ножница, украсени с виещи се орнаменти.

— Мири! — пое си дъх той и взе оръжието. — Благодаря ти, Тамара!

Сега, ако някой те закача в трапезарията, ще можеш да му отрежеш главата — весело помисли Аарън.

Кал се задави, но за щастие Тамара го отдаде на емоцията и го потупа по гърба, докато поривът не отмина.

Глава трета

Кал изпита дежа вю, когато влезе в трапезарията. Чувстваше се на познато място, но нищо не беше както трябва. Осъзна причината — познаваше малко от другите ученици. Големите бяха завършили. Не познаваше никого от Желязната и почти никого от Медната или Бронзовата година. Дори учениците от Златната и Сребърната година му се струваха различни. Някои имаха подобни на мъх бради. Кал посегна към собственото си лице. Трябваше да се обръсне тази сутрин. Така и Тамара щеше да е по-доволна.

Съсредоточи се — каза му Аарън.

Ако Аарън беше тук в различно тяло, нямаше да забрави да се обръсне. Щеше да оформи брадата си с естествени умение и сигурност и всички щяха да му се възхитят.

Скоро ще намерим тяло — подкрепи го Аарън.

Чакай малко! Какво? — помисли си Кал.

Но преди да може да се разтревожи истински относно това, Тамара го извика до масата с храна. Със стомах, сякаш вързан на възел по пътя към Магистериума, той не бе ял много, но с Тамара до себе си се чувстваше много по-добре и установи, че умира от глад.

Взе си зелени лишеи, няколко парчета голяма гъба и подобни на лилави топки кнедли в син сос.

Вземи си и торта от репи — каза Аарън. — Хубава е.

Кал никога не бе опитвал тортата от репи, която му изглеждаше като направена от безоки риби, но този път си сипа няколко парчета в чинията. Взе чаша чай и последва Тамара. Намери маса, на която щяха да са само двамата, остави подноса си и се огледа, все едно предизвикваше някого да се приближи.

Никой не го направи. Мнозина гледаха към масата им и си шепнеха, но никой не идваше.

— Хей, как е Кимия? — попита накрая Кал, колкото да наруши мълчанието.

Тамара завъртя очи, но се ухили изненадващо.

— Наказана е да не ходи в Колегиума за цяла година, задето е била гадже с Черния лорд Алекс и се е присъединила към злата му злодейска армия.

— Леле! — наклони глава Кал.

Вдигна очи и видя едни хлапета от Желязната година да приближават към масата им. Три момчета — едното бледо, със светлоруса коса, друго тъмнокожо и къдраво, а третото бе цялото в лунички.

— Здравей — каза бледото хлапе, — аз съм Аксел. Наистина ли си Врагът на Смъртта?

— Не е Врагът! — отвърна Тамара.

— Е — каза Кал, — не мога да отрека, че нося душата му. Но съм друг човек. Няма нужда да се боите от мен.