Златната кула

Изглеждаше притеснен. Обърса длани в панталоните си и доближи портата. След това си пое дълбоко дъх и мина през нея, като също изчезна.

Кал не виждаше никого от тях. Не знаеше дали са минали от другата страна. Виждаше само неумолимото изражение на Майстор Руфъс и очите на останалите магове, които очакваха присъдата му.

— Твой ред е, Калъм Хънт — обяви Майстор Руфъс.

Кал преглътна и тръгна към портата.

— Чакайте! — извика глас. — Спрете!

Кал се завъртя и изненадан видя Алистър. Изглеждаше както винаги, само краищата му бяха леко размазани и не носеше очилата си. Погледна към Майстор Руфъс и Кал осъзна, че учителят му трябва да е извикал баща му за церемонията.

— Трябва да приключваме с това сега — каза Майстор Норт.

Алистър изчезна и се появи отново само на метър от Кал, който пристъпи към баща си и двамата се прегърнаха бързо. Алистър бе започнал да се чувства плътен. Кал почти усещаше материята на якето му.

— Някога аз минах през Портата на Баланса — прошепна Алистър. — Ти също ще се справиш. Ти си мой син.

— Знам.

Невероятно спокойствие обзе Кал. Той пусна баща си. Някъде някой мърмореше, че в Залата на завършващите е допуснат Погълнат, но никой не направи нещо по въпроса.

„Много неща са се променили в Магистериума“, помисли си Кал, като направи последната стъпка към Портата на Баланса. Зад него се чуха окуражаващи викове — от Алистър, Гуенда, Джаспър, дори от господин и госпожа Раджави.

Не беше сам. Беше подкрепян, а от другата страна го чакаха най-добрите му приятели.

Пое си дълбоко дъх и мина през портата.

Озова се в окото на буря. Пред очите му минаха сцени от живота му — ледената пещера, старият скейтборд, кухнята на Алистър, пълната с ученици трапезария, лекциите на Майстор Руфъс, смехът на Аарън и Тамара, Пакостник като малко вълче, скрито в якето на Кал. Любов към всички тези неща се издигна в него и изпълни сърцето му.

Видя как златната кула пада, как Алекс лети на дракона си, как Дрю е провесил Аарън над чудовището на Хаоса, как Анастасия издъхва, как Майстор Джоузеф го гледа. Не изпита гняв. Беше над тези неща. Беше победил тези хора. Доброто в него бе победило и около него нямаше чужди спомени — нито на Константин Мадън, нито на Маугрис. Само негови спомени.

Разбра кой е.

Калъм Хънт.

Бурята утихна. Спокойствието, което я последва, бе почти оглушително. Стоеше от другата страна на портата с Аарън и Тамара, които му се усмихваха. И тримата се бяха справили. За миг тълпата не ги виждаше, макар Кал да виждаше маговете в далечината, загледани с трепет към портата. След миг илюзията щеше да се разпадне, но сега бяха заедно и невидими.

— Справихме се — каза Тамара и хвана Аарън с една ръка и Кал с другата. — Заедно.

Кал и Аарън също се хванаха за ръце.

— Трябва да се закълнем, че няма да сме като другите господари на Хаоса — каза Аарън на Кал, стиснал силно ръката му, — че няма да сме като Маугрис. Че когато остареем и часът ни удари, ще си отидем. Че няма да повтаряме старите ужаси.

— Няма да крадем тела — кимна Кал.

— Но ще се пазим — добави Тамара, — вие един друг, аз вас двамата. Ако някой наруши обета, другите двама трябва да го спрат. И аз съм една от вас. Разбрано?

Аарън се усмихна и в погледа му имаше нещо странно, нещо, което не се бе показвало в тези някога чужди очи.

— Заклевам се — каза той, — заклевам се в Дявола и в Бога. Докато съм жив, никога повече няма да открадна чуждо тяло.

Кал го погледна в очите.

— И аз се заклевам — каза той. — От сега нататък ще играем по правилата.

Той се усмихна на Аарън и сподави внезапния порив на съмнение. Вече бе добър човек. Вече и двамата бяха добри хора.

Просто трябваше да си останат такива.