Златната кула

— Аз нямам висше образование — каза Алистър — и не съм го закъсал. Двамата с теб може да си починем и да попътуваме малко. Ще те науча как да се оправяш. Може да си отворим семеен бизнес някъде. В Калифорния например… Ще се наложи да си сменим имената и старателно да избягваме Асамблеята и Магистериума, но си струва жертвата.

Кал не знаеше какво да каже. В момента идеята да си няма повече работа с Асамблеята и техните възгледи за Макарите или ненавистта, която хората изпитваха към Константин Мадън, Врага на Смъртта, чиято душа живееше в тялото на Кал, му се струваше идеална. Обаче…

— Виж… трябва да ти кажа нещо — рече Кал. — Аарън всъщност не си е отишъл.

Алистър се намръщи угрижено.

Дано не си изкара акъла, помисли си Кал.

— Какво имаш предвид? — попита внимателно баща му.

— Ами… той е в главата ми. Все едно живее в мен.

Нямаше нужда да му казваш — обади се Аарън. Това бе нахално от негова страна. Преди малко му бе заявил, че трябва да съобщят новината на Тамара.

Алистър кимна бавно и по раменете на Кал се разля чувство на облекчение. Баща му приемаше нещата добре. Може би дори имаше идеи какво да направят.

— Това е добър начин да погледнеш на нещата — каза накрая Алистър. — Справяш се много добре. Скръбта е нещо тежко, знам това. Но най-добрият вариант е да запомниш човека, когото си изгубил, и…

— Не ме разбра — прекъсна го Кал. — Аарън ми говори. Чувам го.

Ала Алистър продължи да кима.

— И аз се чувствах така понякога, след като майка ти почина. Все едно чувах гласа на Сара да ми се кара. Особено когато веднъж те оставих да изпълзиш навън и ти се натъпка с пясък, понеже не внимавах.

— Пясък ли съм ял? — изуми се Кал.

— Но това изгражда имунитет — реши да се защити Алистър. — Ето, всичко ти е наред!

— Може да ми е наред — отвърна Кал, — но друго имам предвид. Аарън наистина, ама наистина е с мен.

Алистър нежно постави ръка върху рамото на сина си.

— Знам, че е така.

И Кал нямаше сили да отговори след това.

* * *

През нощта преди да напусне дома, за да започне последната си година в Магистериума, Кал остана буден в леглото си. Бе опаковал дрехите си за пътуването утре, когато щеше да облече червената униформа на ученик от Златната година. Спомни си как бе намирал Алекс Страйк за готин в униформата му на абитуриент, уверен и с много приятели. А сега Алекс бе мъртъв. Кал бе доволен от това. Алекс бе убил Аарън и си заслужаваше всички беди, които го бяха сполетели.

Кал — прошепна Аарън, — не мисли за това. Просто трябва да оцелееш в утрешния ден.

— Ама всички ще ме мразят — намръщи се Кал.

Баща му не беше съгласен, но Кал бе почти сигурен, че е прав. Може и да бе заел правилната страна в последната битка, да бе спасил Магистериума, но си оставаше носителят на покварената душа на Константин Мадън.

Пакостник изскимтя и бутна с нос ръката му, а после опита да се завре под завивките му. Това беше сладко, когато беше кученце, но като пораснал вълк си бе направо опасен, макар вече да не бе обсебен от Хаоса.

Стига, Пакостник — помисли Аарън и Пакостник отдръпна глава, като премигна. — Той ме чува! Аарън като че ли остана очарован от този факт.

— Представяш си разни неща — каза Кал.

На вратата се почука.

— Кал? — попита Алистър. — Да не говориш по телефона?

— Не! — извика Кал. — Говоря си… с Пакостник.

— Добре. — Алистър като че ли се поколеба, но стъпките му се отдалечиха.

Тамара, Пакостник и аз сме с теб

 — каза Аарън. — Докато се държим заедно, всичко ще е наред.

Глава втора

Докато пътуваше към Магистериума, седнал отпред до Алистър в неговия сребърен „Ролс-Ройс Фантом“, модел 1937, Кал си спомни пътуването си след Железния изпит преди четири години. Спомни си как баща му бе казал, че ако се провали на тестовете, няма да му се наложи да ходи до училището за магове, което бе хубаво, защото, ако отидеше, можеше да умре в тунелите. Сега Кал знаеше за какво всъщност се бе притеснявал баща му — откритието, че в сина му се е настанила душата на Константин. И всичко, от което Алистър се бе страхувал, вече се беше случило — освен умирането в тунелите.

За което все още не беше късно.

Винаги ли мислиш за най-лошото възможно нещо? — попита Аарън. — Като онези точки за Черен лорд. Наистина трябва да поговорим за това.

— Не ме съди — каза Кал.

— Не те съдя, Калъм — погледна го особено Алистър. — Макар да бе много мълчалив по целия път.

Кал наистина трябваше да спре да отговаря на глас на Аарън. А Аарън наистина трябваше да спре да се рови в спомените му.

— Добре съм — каза Кал на баща си, — само леко напрегнат.