Зной в полунощ

— Нещата се промениха, Карпинтър. Тогава не знаехме, че има оцелели. Не разбирате ли, че това изцяло променя обстоятелствата? „Киоцера“ искат главата ви на поднос и ние ще им я предоставим. Вероятно щяхме да ви задържим, ако нямаше оцелели, ако това беше останал вътрешен проблем между „Самурай“ и пристанището — вашите показания срещу показанията на вашия екипаж, въпрос на преценка и толкоз — но сега изскочиха наяве побеснели от ярост обвинители. Цялата работа ще се разсмърди. Как да ви задържим, Карпинтър? Бихме предпочели да потулим историята и да ви запазим, но сега е немислимо, след като оцелелите се раздрънкаха и ни заляха с лайна. Нима все още допускате, че можем да ви дадем ново назначение? Тръгвайте да си търсите работа, Карпинтър. Имате трийсетдневно предизвестие и трябва да сте адски доволен и от това. Наш адвокат ще ви запознае с правата ви по приключване на договорните ни взаимоотношения. Разбрахте ли, Карпинтър? Ясна ли ви е картинката?

— Не очаквах…

— Предполагам, че не сте. Съжалявам, Карпинтър.

Зашеметен и задъхан, той продължи да гледа монитора още дълго след като беше останал празен. Виеше му се свят. Никога преди не се беше чувствал така съсипан. Сякаш през центъра на планетата се беше появила дупка и той пропадаше все по-надолу… все по-надолу…

Постепенно успя да се окопити.

Остана известно време неподвижен, като поемаше дълбоко въздух и се опитваше да не мисли за нищо. След това автоматично започна да набира номера на Ник Роудс.

Не.

Не, не сега. Роудс със сигурност щеше да изрази съчувствието си, но той вече беше споделил с него, че сам си е виновен. Точно в този момент не му се слушаха подобни приказки.

Да се обади на някой приятел. Друг, а не Ник Роудс.

„Йоланда“ — мина му през ума. Приятната, закръглена, поклащаща форми, непридирчива Йоланда. Да й се обади и да я заведе да вечерят, след което ще се приберат в къщата й там някъде в Бъркли и цяла нощ ще я чука до умопомрачение. Идеята не беше лоша, но изведнъж се сети, че Йоланда беше на някой от сателитите с Енрон.

Тогава някой друг.

Не задължително от района на залива. Някой по-надалеч. „Да — реши той. — Хайде. Тръгвай. Далеч от това място. Изчезвай. Разходи се нанякъде.“

Да се види с Джийн, да речем. Да, сладката Джийни Гейбъл, там, в Париж: верният приятел, на чието рамо винаги можеш да се облегнеш.

Всъщност именно тя го беше натикала в тази история. Положително нямаше да бъде прекалено строга заради кашата, която беше забъркал. А и все още му оставаха трийсет дни да ползва привилегиите на служител ниво единайсет, така че защо, по дяволите, да не изстиска компанията за пътните разноски до Париж и няколко вкусни обяда в бистрата покрай Сена?

Включи се в централната линия на „Самурай“ и поиска връзка с разклонението за Париж. Една груба сметка му напомни, че там минаваше полунощ, но това нямаше значение. Беше загазил и Джийн щеше да го разбере.

Само че Джийн Гейбъл вече не работеше в представителството В Париж. Както често се случваше в „Самурай индъстрис“, бяха я прехвърлили в Чикаго.

Даде телефонно нареждане да я издирят. Откриха я почти на секундата.

— Гейбъл — чу той първо гласа й и след миг на екрана просветна енергичното й, сърдечно и волево лица с квадратна челюст и тъмни, прями очи. — А така! „Върна се морякът от…“

— Джийни, имам проблеми. Можем ли да се видим?

— Какво… но как… — бързо преодоля изненадата си тя. — Разбира се, Пол.

— Ще хвана следващия полет до Чикаго, става ли?

— Естествено. Идвай веднага. Колкото можеш по-скоро.

Но кредитната му карта вече не ставаше за въздушен транспорт. След няколко неуспешни опита да я препрограмира Карпинтър се отказа и се помъчи да наеме кола. Явно не бяха го лишили от тази услуга, защото получи потвърждение за резервация от първия опит. Да шофира до Чикаго, нямаше да е кой знае какво удоволствие, но ако побърза, можеше да стигне за два, в най-лошия случай за три дни. Обади се отново на Джийн и й каза да го чака към средата на седмицата. Тя му изпрати целувка.

Колата пристигна пред „Дънсмюир“ след четирийсет минути.

Карпинтър чакаше пред хотела с куфара зад себе си.

— Тръгваме на изток — каза й той. — Минаваме през Уолнът Крийк и продължаваме нататък.

Включи колата на пълен автомат, облегна се назад и затвори очи, когато потеглиха към хълмовете. И без това нямаше нищо за гледане освен неумолимата черна завеса на дъжда.

* * *

Сам в стаята си след вечерята с Мешорам Енрон и Йоланда Бермудез, Фаркас не преставаше да крачи от десетина-петнайсет минути от ъгъл към ъгъл, като нареждаше, разваляше и отново пренареждаше пъзела в ума си. Накрая поиска директен разговор с Емилио Олмо.

— Душа наоколо — обяви той на командващия вътрешните войски. — Започвам да понадушвам това-онова.

— Така ли? Защото и аз.

— О?

— Първо ти кажи. Какво знаеш, Виктор?

— Имам предвид групата, за която си чул. Действително съществува. Или по-точно казано, чух за тях от съвършено друг източник.

— Достоверен ли е?

— Сравнително достоверен. Приятел на мой приятел. Разполага със солидни източници на информация.