Зной в полунощ

„Компанията ще те защити. «Самурай» няма да направят публично достояние факта, че един от корабите им е оставил толкова корабокрушенци да загинат — тъй че ще уредят някак си нещата със съда и обвиненията ще бъдат отхвърлени, след което цялата работа ще бъде потулена, а тебе тихомълком ще те върнат в Метеорологичната служба или някъде другаде.

Ще погребат цялата история, все едно никога нищо не се е случвало.

Сигурен съм, Пол.

Сигурен съм, Пол.

Сигурен съм, Пол.“

— Веществено доказателство В — обяви О’Рейли. — Изявление на капитан Ковалчик.

„Какво?“

Да, нямаше съмнение — на екрана се появи именно нейното каменно лице с вцепенен поглед. Значи все пак не беше загинала в своята лодка. Не, не — ето я, жива и намръщена, да разказва за ужасните преживявания в открития океан, за лишенията и страданията и как са били спасени накрая от патрулиращ кораб. Половината от хората й загинали. И всичко това, защото капитанът на „самурайския“ ледовлекач не си е мръднал пръста, за да ги спаси.

Дори Карпинтър трябваше да признае в себе си, че това беше чудовищен обвинителен акт. Ковалчик не спомена нищо за ръководения от нея метеж; пропусна обстоятелството, че „Каламари Мару“ потъна в резултат на некомпетентното й решение да останат в обсега на огромния айсберг; не каза нито думичка за уверенията на Карпинтър, че неговият кораб не може да приеме толкова много пътници. Съсредоточи се изцяло върху молбата си за помощ и безсърдечния отказ на Карпинтър да я предостави. Когато приключи, ужасното й лице продължи да го гледа от екрана, сякаш се беше запечатало върху него.

— Капитан Карпинтър? — чу той гласа на О’Рейли.

Най-после настъпи неговото време. Той се изправи и заговори, преразказвайки още веднъж цялата тази мръсна история, посещението на кораба на Ковалчик, следите от бунта, упоените офицери и молбата й да ги вземе на кораба, потъването на другия кораб и трите клатушкащи се във водата лодки. Докато слушаше собствения си глас, Карпинтър остана поразен от безсмислието на своите обяснения. Той беше длъжен да ги качи на кораба независимо от всичко. Дори всички да бяха измрели от глад, докато се върнат. Дори всичкият серум да се беше изчерпал и да се бяха изпържили чак до кокал. Или най-малко трябваше да съобщи някой друг да ги спаси. Но той продължи да украсява фактите за свое самооправдание, да изтъква липсата на място и възможност за избор и накрая ги увери, че се разкайва и съжалява дълбоко за допуснатите грешки.

Внезапно думите му свършиха и той остана като онемял пред председателстващия и чиновничката.

Надвисна оглушителна тишина. Какво щеше да последва? Решение? Присъда?

О’Рейли удари с чукчето. След това извърна глава и сякаш се съсредоточи върху някакво друго дело на бюрото си.

— Трябва ли да изчакам? — попита Карпинтър.

— Заседанието приключи — измърмори чиновничката и грабна купчина папки в ръце, загубила всякакъв интерес към него, какъвто всъщност и преди не се забелязваше.

Никой не му каза нито дума, докато Карпинтър напускаше сградата.

Когато половин час по-късно се прибра в „Дънсмюир“, веднага набра номера в „Самурай“, който му беше оставил Тедеско. Очакваше да го размотават нагоре-надолу, но за негова изненада Тедеско се появи почти на секундата.

— Защо не се явихте, по дяволите? — възкликна Карпинтър.

— Не беше наложително. Видях протокола.

— Вече? Това е невероятно бързо. Какво ще правите сега?

— Да правя? Какво има да се прави? Наложена е глоба за нарушение на задълженията. Пристанищните власти ви отнемат разрешителното. Сега по всяка вероятност „Киоцера“ ще ни съди за това, че сме допуснали техни хора да загинат в Тихия океан, а това е доста скъпо. Ще изчакаме да видим какво ще се случи.

— Ще бъда ли понижен?

— Вие ли? Ще бъдете уволнен.

— Аз… уволнен? — задъха се Карпинтър, сякаш му забиха юмрук в диафрагмата. — Нали ми казахте, че компанията стои зад мен. Уволнен? Така ли стоите зад мен?