Зной в полунощ

— Компанията ще те защити. Както твърдиш, не си имал никаква възможност да качиш тези хора на кораба си. Единствената ти грешка е, че не си изпратил официален доклад за инцидента, и това вероятно ще ти коства някое и друго ниво, но „Самурай“ няма да допуснат да стане публично достояние фактът, че един от корабите им е оставил толкова корабокрушенци да загинат — не звучи добре дори и да има някакво извинение за това, — тъй че ще уредят някак си нещата със съда и обвиненията ще бъдат отхвърлени, след което цялата работа ще бъде потулена, а тебе тихомълком ще те върнат в Метеорологичната служба или някъде другаде. В края на краищата, ако те хвърлят на вълците, това ни най-малко няма да помогне на хората от „Киоцера“ да възкръснат, а евентуалната присъда би станала публично достояние и би навредила на имиджа на „Самурай“. Ще погребат цялата история, все едно никога нищо не се е случвало. Сигурен съм, Пол.

— Дано да си прав — каза Карпинтър и усети в гласа си едновременно нотки на песимизъм и на отчаяна надежда.

До този момент му се струваше, че всичко случило се е само някаква дребна неприятност, включително и този разпит 442, с който се беше справил, доколкото можеше, и че в най-лошия случай вродената класова ненавист на Хичкок и останалите, която го беше забъркала в тази административна каша, щеше да му коства черна точка в досието. Но в края на половинчасовия разговор с неговия най-стар и най-близък приятел нещата започнаха да му изглеждат много по-зле и той си даде сметка, че под натиска на паническия страх беше постъпил престъпно безотговорно в единствения критичен момент в живота си. Започна да изпитва угризения, че е ликвидирал със собствените си ръце хората в трите лодки.

Не. Не. Не. Не.

„Нищо не можех да направя, за да ги спася. Нищо. Нищо. Нищо.“

Трябваше да сменят темата.

— По телефона ми каза — започна Карпинтър, — че си имал неприятности, докато ме нямаше, за които ще ми разкажеш, като се видим.

— Да.

— Е?

— Получих предложение за работа. Веднага след отплаването ти. „Киоцера-Мерк“ ме поканиха в централата си в Уолнът Крийк и имах интервю с някой си Накамура с ниво три. По-студенокръвно човешко същество не би могъл да си представиш. Покани ме да се прехвърля в „К-М“ заедно с целия адаптационен екип. Ще ми отпуснат неограничен кредит за изграждане на нова лаборатория.

— Говорихме за това, преди да тръгна. Беше притеснен от прекаленото надмощие на „Самурай“ поради абсолютния контрол над генетичната съдба на човешката раса. Точно това ти казах и аз: бягай при „Киоцера“ — май даже споменах и името им — и ги направи конкурент на „Самурай“ в адаптационните технологии. Така ще разрушиш генетичния монопол на „Самурай“, който те притесняваше толкова много. Е? Ще го направиш ли?

— Не ме изслуша докрай, Пол. Има замесен един човек на име Ву Фаншуи. Допреди двайсетина години той беше абсолютен гений в генетичните изследвания. Може да се каже, Айнщайн или Исак Нютон в генетиката. Но впоследствие спря да подбира средствата и осъществи отвратителна екпериментална програма в една централноазиатска република, несъобразена и с най-елементарните нравствени норми. Опити с човешки същества. Принудително. Истински кошмар, направо лудост. С тази разлика, че беше съвършено нормален, но абсолютно лишен от нравствени задръжки. Постепенно тези опити станаха публично достояние и според официалните съобщения той се самоуби. Но се оказва, че успешно се е превърнал в жена и е намерил убежище в космоса — на един от сателитите L–5. Повече никой не чу за него.

— И на тебе ти се струва, че започваш да приличаш на някое безнравствено изчадие като този Ву Фан, така ли?

— Нищо такова. Всъщност „Киоцера“ са измъкнали доктор Ву Фаншуи от орбиталното му скривалище — не ме питай как — и сега той работи над тяхната програма за свръхсветлинен космически полет. Очевидно ще се наложи да направят генетична ретрофия на екипажа и тъкмо това ще стори Ву. Когато приключи, според думите на Накамура, ще бъде прехвърлен като консултант в моята изследователска група.

— Този нечестив, но страхотен генетик.

— Айнщайн в генетиката, да. И да работи с мен.

— Но ти така го ненавиждаш, че не би…

— Все още не схващаш — прекъсна го Роудс. — В момента сме все още твърде далеч от решаването на някои от най-големите адаптационни загадки. Амбициозната схема за тотална трансформация на моя младок Ван Влиет е фрашкана с очевидни празноти и той самият го осъзнава. Един мозък от класата на Ву Фаншуи може да реши всички тези проблеми. Включат ли го в екипа, по всяка вероятност ще разполагаме с пълна адаптационна технология за нула време. Което означава, че „Киоцера“ ще се сдобие с генетичния монопол, който се притеснявах да предоставя на „Самурай“.

— И затова смяташ да не приемаш предложението — предположи Карпинтър.

— Все още не знам.

— Не?

— Продължавам да се питам: имам ли право да стоя на пътя на една технология, която би осигурила възможност на човечеството да се справи с надвисналите над главата му проблеми?