Зной в полунощ

Спомни си миналогодишния й коледен подарък — холочипа с шестсловесната мантра, която се състоеше от основните области на адаптационния му проект:

КОСТИ БЪБРЕЦИ

БЕЛИ ДРОБОВЕ СЪРЦЕ

КОЖА УМ

Тя беше наясно. Беше сигурен, че тя няма да допусне работата му да се превърне в неприятна пречка за техните взаимоотношения. Въпреки цялата си склонност към бомбастични тенденциозни лозунги дълбоко в себе си тя беше убедена, че промените в човешкия организъм са наложителни поради влошаващите се атмосферни обстоятелства. А те наистина се влошаваха въпреки всички мерки за преустановяване на процеса и за отстраняване на последиците от вече нанесените поражения. КОСТИ, БЕЛИ ДРОБОВЕ, КОЖА. БЪБРЕЦИ, СЪРЦЕ, УМ. Пет от шестте трябваше да претърпят радикална промяна. Целият проблем се състоеше в това, да успеят да запазят шестия сравнително непроменен, така че мозъкът що-годе да съхрани човешката си природа.

Изабел прекоси стаята, като остави зад себе си пътека от дрехи. Роудс я последва, без да може да отдели пламнал поглед от потрепващите по стегнатия й гръб мускулчета, от грациозната извивка на изпъкналия под изопнатата й кожа гръбнак и от отнемащата дъха му дъга на тънката й талия. Огромният ореол от яркочервена коса пламтеше като корона върху източената й, нежна шия.

В момента, в който тя влезе в спалнята, телефонът иззвъня.

Кой можеше да бъде по това време?

Роудс включи механично апарата и върху екрана се появи изопнатото лице на Пол Карпинтър. Очите му бяха зачервени. „Говорим за вълка, а той в кошарата“ — помисли си Роудс.

— Съжалявам, че те безпокоя толкова късно, Ник…

— Късно ли? — Наистина беше късно, но Роудс се опита да омаловажи факта. — Тук все още не е чак толкова късно. Но в Чикаго сигурно вече е полунощ. Все още ли си в Чикаго, Пол?

— Засега. — Гласът му беше хрипкав и монотонен. Беше или пиян, или много, много уморен. — Мисля да тръгвам утре. Връщам се в Калифорния.

— Това е чудесно — отвърна искрено Роудс. — Радвам се да го чуя.

Настъпи кратка пауза.

— В Чикаго прекарах приятно. Може би успях да си подредя малко мислите. Но моята приятелка, при която дойдох на гости… нали разбираш, тя си има свой собствен живот и не мога да вися на главата й до безкрайност. Плюс това тук е ужасно, наистина ужасно. Затова си помислих… Калифорния… ново начало…

— Чудесно — повтори Роудс и се презря заради фалшивата приповдигнатост на тона. — Страната на новите начинания.

Страшно му се искаше да предложи нещо конкретно, но не знаеше какво и това го караше да се чувства празен и тъп.

Втренчи поглед в монитора. Гледаха го помътени, изтощени очи. На Карпинтър му беше трудно да фокусира погледа си. Явно беше пиян, прецени Роудс. Симптомите му бяха много добре познати.

— Преди малко се обадих на Йоланда — продължи Карпинтър. — Помислих си, че би могла да ме приеме за няколко дни, докато предприема нещо, нали разбираш, да се огледам за нова работа и тъй нататък…

— Все още е горе. По всяка вероятност се връща утре сутринта.

— Аха. Така си и помислих.

— Тя все още е с оня израелец. Връщат се заедно. И още някакъв тип, с когото са се срещнали там. Доколкото разбрах, мъкне цял антураж със себе си.

— Аха. Значи не мога да разчитам на нея.

— Не.

Последва нова тягостна пауза.

— В такъв случай, Ник, дали… дали не бих могъл…

— Да. Разбира се, че можеш — прекъсна го Роудс. — Тук, при мен? Разбира се, Пол. Знаеш, че винаги си добре дошъл.

— Няма ли да те притеснявам?

— Не се дръж като задник. Слушай, обади се, като тръгнеш, и още веднъж, когато си на около един ден разстояние от Залива. Оставяй съобщения, ако ме няма. Извести ме кога да те очаквам, за да съм тук… Добре ли си, Пол?

— Страхотно. Наистина.

— Пари?

— Оправям се.

— Ще се видим след… колко? Три дни? Или четири?

— По-малко. Нямам търпение. Поздрави Изабел. Все още ли сте заедно?

— Разбира се. Всъщност тя в момента е тук. Ако искаш да си поговорите, ще я…

Но екранът беше опустял.

Вече напълно съблечена, Изабел се появи от спалнята изнервена и нетърпелива. Беше предишната Изабел: гневна, че Роудс е позволил някой да го притеснява точно в този момент.

— Кой беше?

— Пол. От Чикаго. Връща се. Иска да остане за известно време при мен.

Гневът й моментално се изпари. Май наистина беше загрижена за него.

— Как е? — попита тя.

— Изглежда ужасно. Май беше пиян. Нещастното копеле. — Роудс загаси светлините в дневната. — Хайде. Да си лягаме. Преди да е звъннал още някой.

* * *

Фаркас никога не беше виждал Сан Франциско. Обичайната му база беше Европа: Лондон, Париж, понякога Франкфурт. Когато компанията го изпращаше в Щатите, беше обикновено в Ню Йорк. Веднъж попадна в просналия се във всички посоки Лос Анджелис, който му направи кошмарно впечатление с чудовищната си пренаселеност и уродливост, задушен от смрадната си отровна атмосфера и убийствена жега: един град, вече негоден за нормален живот, независимо че предстоящата кулминация на парниковото бедствие беше все още далеч в бъдещето.