Зной в полунощ

— Неприятна сутрин, госпожо — започна Роудс. — Преди два-три дни едно от моите момчета ми връчи идиотското си и възможно най-радикално адаптационно предложение, което съм виждал някога. Идеята е наистина революционна. Днес за първи път имах време да го погледна. Стигнах до половината и съм прекалено потиснат, за да продължа.

— И коя е причината?

— Отчасти радикалността на предложението. Това би означавало предприемането на всички онези крайни мерки, които винаги са те притеснявали — коренна трансформация на човешкия организъм, а не някакви козметични промени. И отчасти наглостта му. Въведението му започва с това, че направо ни обявява за безнадеждни консерватори, поради което не ни остава нищо друго, освен да се махнем и да му предоставим лабораторията.

— Ти? Консерватор?

— Да, според него. Както и да е, все още не съм съгласен да слушам как едно невръстно пишлеме обяснява, че е време задници като мен да се оттеглят и да престанат да пречат за решаването на проблема.

— Което той може да постигне?

— Не съм стигнал още до там. Може да може, може и да не може. Склонен съм да вярвам, че не може, защото предложението му е толкова крайно, че ми се струва неосъществимо. Има някои основни технически проблеми, които според мен са неразрешими поначало. Но какво знам аз? Аз съм само един дърт задник. Той иска да използваме хемоглобин на сярна вместо на желязна основа, за да оцелеем без кислород, когато настъпи критичният момент след двеста-триста години.

— Как мислиш, възможно ли е всичко това?

— Не знам. Много се съмнявам. Но ако се окаже възможно, най-много до година той ще бъде господарят на цялата тази лаборатория, а мен ще ме изритат — успя да се усмихне измъчено Роудс. — Вероятно тъкмо сега е моментът да го убия, преди всичко това да бъде разгласено.

Лицето й придоби мрачен израз, докато той говореше. Погледът й стана метален. Това вече не беше терапевтът, а заклетият политически функционер. Роудс изпита притеснение. Страхуваше се от този поглед.

— И това ли е всичко, което те занимава в момента, Ник? Че това момче може да те изрита от мястото ти? А помисли ли за човечеството, за бога? Цялостна трансформация? Какво означава всичко това? Да не би да възнамерява да ни превърне в някакви научнофантастични чудовища?

— Изабел…

— Сяра в кръвта? Но това е отвратително.

— Да. Така е. Само като си го помисля, ми се повдига.

Роудс съжали, че навлезе в такива подробности — не беше редно да споделя проблемите на компанията с външен човек, най-малкото с Изабел. Тя поддържаше връзки с половин дузина реакционни хуманистични общества в Сан Франциско и можеше да му навлече големи неприятности.

— Виж какво — продължи той, — дай да не говорим повече за това, става ли? Особено по телефона. Знам, че предложението не е по вкуса ти. Но нека да го обсъдим някой друг път, съгласна ли си? Що се отнася до тази вечер…

— Израелецът.

— Така. — Спомняйки си предстоящата среща с Енрон, Роудс все повече съжаляваше, че бе наговорил всичко това на Изабел точно в този момент. — Казва, че е журналист. Води някаква сензационна рубрика за бъдещето на човешката раса, нещо като „Ужасяващите предизвикателства, които ни заплашват“ или „Какво мислят по въпроса най-съвършените ни мозъци“, в някакво луксозно списание с един милиард читатели в израело-арабския свят и иска да ме разпитва за настоящото състояние на американските изследвания в генетичната трансплантация. Сигурно е шпионин.

— Разбира се, че е шпионин. Всички израелци са шпиони. Всеки го знае. Учудена съм, че изобщо си се съгласил да разговаряш с него.

— Няма как. Уредил го е чрез Ню Токио. Естествено, от мен не се очаква да засягам същностните въпроси. Списанието е много голямо, а районът представлява огромен пазар за продуктите на „Самурай“. Трябва да изиграем за техните читатели ролята на последните надеждни спасители на човечеството. Трябваше да обядваме заедно, но предпочетох да е вечеря. Искам да си до мен, за да ме сритваш под масата, когато навляза в забранени територии.

— Готово — усмихна се тя.

— Но те моля, Изабел. Без политика и излишни спорове. Всеки от нас двамата си има своите схващания, но нека довечера да не ги обсъждаме пред въпросния Енрон.

Усмивката й изчезна.

— Ще се опитам да се контролирам, Ник. Няма да имаш никакви проблеми. Но няма ли да е добре статията му да засегне въпроса и за многообразието от мнения по този проблем в Америка?

— Умолявам те.

— Добре.

Отговорът й прозвуча хладно. Роудс се запита дали наистина нямаше да обърка нещата довечера. Беше доста непредсказуема. Може би сбърка, че изобщо я покани. Но в такъв случай може би изобщо бе грешка връзката му с нея.

— Ще те взема в седем — каза той. — Отседнал е в центъра и не сме обсъждали къде да ядем. Защо да не отидем в Сосалито.