Зной в полунощ

Въздухът в стаята бе затрогващо хладен и свеж. Сякаш човек дишаше парфюм. Беше също толкова изкуствен, колкото и въздухът в закритите пространства на Земята, ако не и повече, и все пак бе по-различен. Разликата според Фаркас беше в това, че земният въздух трябваше да бъде филтриран, преди да бъде вкаран в дадена сграда, за да се отстранят всякакви боклуци от него, като метан, излишъците CO₂ и останалите отпадъчни продукти вследствие на парниковия ефект, което го правеше някак си стерилен. Човек го дишаше със съзнанието, че е преработен, и това пораждаше недоверчиво отношение. Какво ли още бяха отстранили освен боклуците? Докато атмосферата на сателитите от типа L–5 се състоеше от божествената смес кислород-азот-въглероден двуокис, и то в пропорции, каквито сам Бог бе предписал, ако не и по-съвършени, тъй като процентното съдържание на относително безполезния азот бе по-малко, отколкото на Земята, за сметка на кислорода. А и не се налагаше филтриране, тъй като отсъстваха каквито и да са ненужни примеси.

Така че напълно синтетичният въздух на сателита беше по-благоуханен от денатурирания въздух на запечатаните земни сгради. Тежък. Твърде тежък за него. Фаркас знаеше, че въздухът тук е по-добър от земния, но никога не успя напълно да свикне с него. Очакваше да има вкус на смърт, особено когато беше навън, без маска, и той изпълваше дробовете му с всички онези прекрасни въглеводороди. Синтетичният боклук беше по-омайващ, отколкото му бе необходимо.

„Дайте ми само още малко време — помисли си Фаркас — и ще започна да го харесвам.“

— Стоката се намира в Ел Мирадор — продължи Фаркас. — Моят агент ще ме заведе днес там, за да проверя склада.

— Bueno. И си убеден, че всичко ще бъде наред?

— Напълно.

— Какво те прави толкова сигурен?

— Просто интуиция. Знам, че не се заблуждавам.

— Ясно. Твоите сетива се различават от нашите. Ти си твърде необикновен човек, Виктор.

Фаркас не отвърна.

— Ако стоката ти хареса, кога искаш да я натовариш?

— Вероятно съвсем скоро.

— За централния офис?

— Не. Планът е променен. От централния офис поискаха стоката да бъде изпратена директно във фабриката.

— Аха. Разбирам.

— Ако се заемеш да уредиш въпроса с митническите декларации — продължи Фаркас, — веднага щом сме готови, ще те информирам.

— А митническите такси…

— За всичко сме се погрижили, както обикновено. Не мисля, че дон Едуардо ще има повод да се оплаче.

— Би било твърде неприятно, ако му дадем повод.

— Няма да има проблеми.

— Bueno — каза Олмо. — Дон Едуардо винаги е нещастен, когато изнасят ценна стока от Валпарайсо Нуево. Това трябва да се има предвид.

— Казах, че ще се отплатим, нали?

Ненадейно гласът на Фаркас прозвуча по-категорично и от кобалтовосиньо изображението на Олмо стана почти червено, с което сякаш искаше да подскаже, че евентуално неуреждане на сметките би било крайно обезпокоително и че тонът му е твърде неприемлив. Миг по-късно Фаркас установи, че Олмо възвръща обичайния си цвят, което означаваше, че кризата е преминала.

— Bueno — повтори Олмо.

Този път, изглежда, му бе повярвал.

Ел Мирадор бе разположен по средата на спицата между центъра и периферията. Огромните прозорци от стъкло осигуряваха колосална гледка към останалата част от Валпарайсо Нуево, звездите, слънцето, луната, Земята и всичко останало. Когато Хуанито и Фаркас пристигнаха, имаше слънчево затъмнение, което не бе голяма рядкост за сателитните светове, но не бе и чак толкова често явление. Земята почти изцяло скриваше слънцето, от което бе останал един съвсем малък отрязък, блеснал като диамант върху златен пръстен. Плътни морави сенки покриваха целия град, сякаш загърнат в тежка кадифена завеса.

Хуанито се опита да опише гледката, Фаркас го прекъсна с нетърпелив жест.

— Знам, знам. Чувствам го със зъбите си. — Бяха застанали върху огромен ескалатор, който ги отвеждаше към градския площад. — Слънцето в момента е дълго и тънко като острие на секира. Земята има шест страни, всяка в различен цвят.

Хуанито го изгледа изумен.

— Ву е тук — каза Фаркас. — Там долу, на площада. Усещам присъствието му.

— От петстотин метра?

— Ела с мен.

— Какво ще правим, ако наистина е там?

— Въоръжен ли си? — попита Фаркас.

— Да, нося шило — потупа бедрото си Хуанито.

— Добре. Настрой го на максимална мощност, но не го използвай освен при крайна необходимост. В никакъв случай не бих искал да го нараниш.

— Ясно. Искаш да го убиеш собственоръчно, когато му дойде времето. Много бавно и с огромно удовлетворение.

— Просто внимавай да не го нараниш, това е всичко. Да вървим.