Зной в полунощ

И й изпрати въздушна целувка. Неочаквано си представи, че вечерята вече е приключила, всички приказки са изприказвани, отървал се е от Мешорам Енрон и двамата с Изабел най-после са се усамотили в апартамента му с изглед към залива — осветлението е приглушено, звучи тиха музика, няколко глътки коняк и вече са в леглото с Изабел в прегръдките му, а сладкото й ухание го упойва и главата му бавно се отпуска между гърдите й…

Да. Да. По дяволите Алекс Ван Влиет и пурпурночервените му змии, по дяволите Мешорам Енрон, по дяволите целия обречен, скапан, задръстен от мръсотии свят. Единственият смисъл се състои в това да си осигуриш едно безопасно кътче за през нощта.

Любимата ми да е в моите прегръдки, леглото да прегръща мен!

Сигналната лампа отново светна.

Исусе Христе! Роудс се вторачи в машинката.

— Ако е Ван Влиет, можеш да му кажеш, че…

„Господин Пол Карпинтър на първа линия“ — обяви любезно андроидът.

— Пол Карпинтър? — възкликна изумен Роудс.

Натисна бутона и ето ти го Пол, без съмнение самият Пол, леко поостарял, може би дори малко повечко, с тъмна рунтава брада, скриваща половината му лице, на мястото на заострената брадичка, която носеше едно време. Твърдата му руса коса бе доста по-дълга от преди, а лицето му бе покрито със слънчев загар и множество бръчици около очите, сякаш бе прекарал дълго време на открито. Не бяха се виждали цели пет години.

— Е — започна Роудс, — блудният син се завръща. Откъде, по дяволите, се обаждаш, човече?

— От съседната врата тук, в Сан Франциско. Как си, Ник? Много трансплантации ли направи тези дни?

— Сан Франциско? — опули се Роудс. — Ти си в града

? Защо? По какъв случай? Защо не ме предупреди, че пристигаш?

— Реших, че няма смисъл. Тук съм няколко седмици, след което компанията ме запокитва на майната си в Южния Пасифик. Вече съм капитан на ледовлекач. Викай ми Ахав. Ще намериш ли време за един обяд със стария приятел другата седмица?

— Другата седмица? — възкликна Роудс. — Какво ще кажеш за днес?

Карпинтър го изгледа учуден.

— Можеш още сега? Такава важна клечка като теб?

— Страшно бих искал. Тъкмо повод да се измъкна от тази шибана лудница за няколко часа.

— След трийсет минути съм при теб. Качвам се в лабораторията ти, показваш ми всички новости и отиваме да се наплюскаме някъде. Става ли?

— Не става. Всичко по-интересно е под забрана от съображения за сигурност. Освен това се опитвам да се скрия от един тип тук, така че не бих могъл да се измъкна преди обяд. — Роудс погледна часовника си. — Ще се срещнем в дванайсет в „Антонио“ до дигата. Всеки таксиметров шофьор познава мястото. Боже Господи, как се радвам, че ще те видя, Пол! Господи! Ама че изненада!

* * *

— Мисля, че открихме стоката — каза Фаркас.

Беше сам в стаята си и разговаряше по телефона с полковник Емилио Олмо, третия човек в цивилната полиция на Валпарайсо Нуево. Полковник Олмо се ползваше с изключителното доверие на дон Едуардо Калаган, генералисимуса, Върховния, Покровителя и Абсолютния вожд на Валпарайсо Нуево. За Фаркас обаче по-същественото беше, че Олмо е главният представител на „Киоцера-Мерк“ тук. Доколкото бе подразбрал „Киоцера-Мерк“ имаха дългосрочен план да направят Олмо приемник на Върховния, когато настъпи благоприятният момент да се сложи точка на дългогодишния режим на дон Едуардо. Обстоятелството, че прибира пари и от двете места, подсказваше, че не е благоразумно да му се вярва особено, но все пак основните му интереси бяха свързани с „Киоцера-Мерк“, поради което Фаркас реши, че би могъл да се обърне за подкрепа към него.

— Кой ти е агент? — попита Олмо.

— Хуанито Холт.

— Гадното копеленце. Знам го много добре. Трябва да ти кажа, че е умно хлапе. Как го намери?

— Всъщност той ме намери. Пет минути след като слязох от совалката, ме набара. Много е бърз.

— Много. Дори прекалено понякога. Бащата бе забъркан в събитията в Централноамериканската империя — помниш ли? Тройната революция? Много хитър hombre. Беше ту социалист, ту фашист, никой така и не можа да разбере, а накрая, когато всичко рухна, се измъкна и продължи да заговорничи оттук. В един момент започна да създава прекалено много проблеми и левите и десните предпочетоха да се обединят и да се отърват от него. Хлапето също е хитро. Внимавай, Виктор.

— За всичко внимавам — отвърна Фаркас. — Знаеш го добре.

— Да. Сигурен съм.

Фаркас наблюдаваше екрана, който бе прикрепен направо върху стената. За него той представляваше преливащ в различни нюанси жълт равнобедрен триъгълник, чийто заострен горен край бе извит назад към стената, сякаш се опитваше да премине в някакво съседно измерение. Разположеното близо до основата на триъгълника изображение на Олмо пък му напомняше два срязани куба в кобалтовосин цвят, свързани от ярка като диамант бяла зигзагообразна светлина.