Читаем Зной в полунощ полностью

Ел Мирадор притежаваше старомодната атмосфера на класически латиноамерикански град с ниски сгради, боядисани в пастелни цветове, чиито фасади бяха покрити с множество железни украси, павиран със заоблени камъни площад, по чиято периферия се кипреха малки старовремски кафенета, а в центъра му бе разположен натруфен фонтан. Наброяваше около десетина хиляди жители и сякаш всички те в момента си пиеха питиетата на площада и наблюдаваха затъмнението. Това бе събитието на деня. Никой не им обърна внимание, когато слязоха от ескалатора и тръгнаха по площада. „Дяволска работа, помисли си Хуанито, пристигаш с един слепец, който крачи до теб, а никой дори не те забелязва. Но когато слънцето отново изгрее, нещата могат да се променят.“

— Ето го там — пошепна Фаркас. — Някъде вляво, на петдесет-шейсет метра от нас.

Той кимна едва забележимо в същата посока. Хуанито се втренчи в моравия сумрак. Десетина-петнайсет души бяха насядали около масичките на тротоара под разноцветните стъклени тенти. Обичайната следобедна атмосфера в добрия стар, уютен Ел Мирадор на сънливия стар Валпарайсо Нуево.

Фаркас се бе дръпнал настрана, очевидно за да прикрие странното си лице.

— Ву е онзи, дето седи сам на първата маса — изрече той с половин уста.

— Сама на маса седи единствено една жена — поклати глава Хуанито. — Около петдесет-петдесет и петгодишна, дълга червеникава коса, голям нос, облечена в дрехи, които са били на мода преди десетина години.

— Това е Ву.

— Откъде си толкова сигурен?

— Възможно е да ретрофираш тялото си така, че да изглежда съвършено различно. Но не можеш да промениш невидимата информация, която аз долавям със сляпото си зрение. Последния път, когато видях д-р Ву, за мен той представляваше излъскан до огледален блясък кубичен метален блок, застанал върху пирамидален пиедестал с цвят на мед. Тогава бях на девет години и си обещах никога да не забравя на какво ми прилича. И не забравих. Точно така ми изглежда седналата на онази маса.

Хуанито отново се вторачи нататък. И отново видя една най-обикновена жена в изпомачкани старомодни дрехи. Наистина напоследък постигаха чудеса с ретрофирането: можеха да покрият скелета ти с каквото си искаш тяло като дрехи върху манекен, манипулирайки собствената ти ДНК. Но все пак на Хуанито му бе трудно да се съгласи, че тази женица там е някакъв зловещ китайски генетичен трансплантатор под маскировка, а още по-невъзможно му бе да си я представи като лъскав куб върху медна пирамида.

Но почти физически усещаше омразата, която се излъчваше от Фаркас. Значи това наистина бе той. Слепецът неистово искаше да си отмъсти за стореното с него още преди раждането му, което го бе направило различен от останалото човечество.

— Сега какво ще правим? — попита Хуанито.

— Ще отидем да седнем на нейната маса. Дръж оръжието си в готовност. Но се надявам да не се наложи да го използваш.

— Ако насочим оръжие към нея и се окаже, че не е Ву — каза притеснен Хуанито, — това ще ми докара адски неприятности, особено ако си плаща на Върховния за убежище. Бегълците много се дразнят, когато някой им наруши уединението. Такъв въпрос може да стане, че теб да те изхвърлят, а мен да ми натресат огромна глоба. Нищо чудно и мен да ме изхвърлят и тогава какво? Къде ще живея, ако напусна това местенце? За това помислял ли си?

— Недей да се тревожиш толкова — отвърна Фаркас. — Това е д-р Ву и толкова. Наблюдавай го как ще реагира, като ме види, и сам ще повярваш.

— Така или иначе нарушаваме правото на убежище. Достатъчно е само да извика цивилната полиция.

— Първата ни работа е да го убедим, че това би било глупав ход от негова страна. Разбираш ли?

— Но аз нямам право да го наранявам — настоя Хуанито.

— Не. И не бива да го правиш в никакъв случай. Трябва само да демонстрираш готовност да го направиш, ако се наложи. Сега да вървим. Седни пръв, попитай учтиво дали има нещо против и кажи нещо по повод затъмнението. Аз ще дойда след трийсетина секунди. Ясно, нали? Ти си добро момче. Тръгвай.

* * *

— Сигурно сте полудели — каза червенокосата и гласът й наистина прозвуча ядосано. По лицето й бе избила странна пот, а пръстите й приличаха на сгърчени змии. — Не съм никакъв доктор и името ми не е нито Ву, нито Фу, или там както го казахте, и ви давам точно две секунди да ме оставите на мира.

Тя не можеше да отдели очи от гладкото и празно лице на Фаркас. Хуанито си даде сметка, че на него то явно не му правеше вече чак такова впечатление, но за останалите гледката очевидно бе чудовищна.

Фаркас не помръдна. След малко жената отново заговори, но този път тонът й бе по-спокоен и почти въпросителен:

— Все пак що за същество сте вие?

Не е Ву, реши Хуанито.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Классическая проза / Классическая проза ХX века / Проза
Купец
Купец

Можно выйти живым из ада.Можно даже увести с собою любимого человека.Но ад всегда следует за тобою по пятам.Попав в поле зрения спецслужб, человек уже не принадлежит себе. Никто не обязан учитывать его желания и считаться с его запросами. Чтобы обеспечить покой своей жены и еще не родившегося сына, Беглец соглашается вернуться в «Зону-31». На этот раз – уже не в роли Бродяги, ему поставлена задача, которую невозможно выполнить в одиночку. В команду Петра входят серьёзные специалисты, но на переднем крае предстоит выступать именно ему. Он должен предстать перед всеми в новом обличье – торговца.Но когда интересы могущественных транснациональных корпораций вступают в противоречие с интересами отдельного государства, в ход могут быть пущены любые, даже самые крайние средства…

Александр Сергеевич Конторович , Евгений Артёмович Алексеев , Руслан Викторович Мельников , Франц Кафка

Фантастика / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези