Зной в полунощ

Роудс се усмихна притеснено, сякаш за да заличи ефекта от избухването си. „Винаги бе успявал да прикрие чувствата си, помисли си Карпинтър. Нещо наистина го притеснява, щом си позволява да се оплаква.“

Никой от двамата не погледна менюто до този момент.

— Имах отвратителен ден — продължи след малко Роудс с по-спокоен тон. — Малък служебен проблем. Едно от онези студенокръвни и съвършено оперирани от морал момченца, което на всичкото отгоре се оказа и гений и защити докторат на деветнайсет години, та той, значи, отново е измислил нещо или поне твърди, че е измислил заместител на хемоглобина на базата на смъртоносните метални соли. Проектът му бъка от самонадеяност и неясноти. Но ако се окаже осъществим, това ще доведе до пълно префасониране на човешкия организъм, което би ни дало възможност да се справим с почти всякакви екологични проблеми, които се задават насреща ни.

— Тогава какъв е проблемът? Не е ли осъществим?

— Проблемът е, че би могъл да се осъществи. Според мен шансовете са деветдесет и девет към едно. Но понякога и още по-малки шансове се сбъдват, нали?

— И ако се сбъдне…?

— Ако се сбъдне, този свят наистина ще се напълни с научнофантастични чудовища вместо с хора. Да се смени хемоглобинът, означава да се промени цялостният химически състав на кръвта, да се преустроят кръвообращението и дихателната система, освен това белите дробове трябва да претърпят кардинални преобразования поради промените в състава на атмосферата, което важи и за бъбреците, и за структурата на скелета поради промените в калция, което пък… По дяволите, Пол, това същество може би чудесно ще се приспособи към новите условия, но какво ще бъде то всъщност? Нима може да бъде наречено човек? Направо съм ужасен. Ще ми се това момче да бъде изпратено в Сибир да отглежда краставици, преди да е успяло да попълни пъзела си и да е осмислило докрай идеята си.

Карпинтър изпита смущение. Сякаш Ник му бе предал чувствата си по индукция.

— Наистина не искам да ти досаждам, но само преди пет минути заяви, че целта ти е да служиш на човечеството, за да се справи с променящите се планетарни условия.

— Да. Но искам да си останем хора.

— Дори ако светът стане неподходящ за човека?

Роудс извърна поглед.

— Разбирам противоречието. Но нищо не мога да направя. Всичко това ме измъчва. От една страна, съм убеден, че това, с което се занимавам, е от съдбоносно значение за оцеляването на човечеството, но от друга, се ужасявам от сериозността на последиците от собствената ми работа. Наистина имам чувството, че се движа едновременно в две посоки. Но като изпълнителен войник продължавам да върша изследванията си, постигам своите малки победи и избягвам да си задавам големи въпроси. И изведнъж някакво хлапе Алекс Ван Влиет изскача изневиделица и твърди, че е намерило решение на всички въпроси, и ме принуждава да се усъмня в смисъла на самата крайна цел. По дяволите, дай да си поръчаме нещо за ядене, Пол.

Карпинтър поръча по компютъра каквото дойде: хамбургер, някаква риба, салата от зеле, все старомодни ястия, приготвени по всяка вероятност от някаква синтетика или от рециклирана сепия и водорасли, но това в момента нямаше значение. Не изпитваше особен глад.

Роудс бе поръчал напитки. Поемаше алкохола като вода без видими последици. Карпинтър си даде сметка, че всъщност от ученическите им години Роудс не се бе променил почти никак. И тогава често търсеше съветите и закрилата му. Макар и да бе по-млад, Карпинтър винаги се бе чувствал по-възрастен и по-способен при решаването на практически проблеми. Роудс притежаваше съвършеното умение да се забърква в усложнения от най-различен характер — момичета, политически спорове, учители, надежди и планове за бъдещето и какво ли още не — и по-прагматичният и праволинеен Карпинтър винаги бе успявал да измъкне по-големия си приятел от лабиринтите, в които сам се натрисаше. Сега Роудс бе станал известен учен, високо ценен от важните клечки в компанията, постигнал главоломна кариера и вероятно печелеше десет пъти повече от него, но Карпинтър усещаше, че нищо не бе се променило от юношеските им години. Той си бе останал същото безпомощно момче, което се спъваше в безбройните препятствия, които светът изпречваше по пътя му.

Май наистина няма да е зле да смени темата.

— Как върви животът? — попита Карпинтър. — Предполагам, не си се оженил?

Веднага усети, че сбърка. Глупак.

— Не — отвърна Роудс, очевидно притеснен от въпроса.

Макар и късно, Карпинтър осъзна, че раната от проваления му преди осем години брак още не бе зараснала. Роудс безумно обичаше жена си и бе преживял раздялата като огромно поражение.

— Поддържам една връзка. Постоянно имаме проблеми. Красива, интелигентна, секси, умее да говори. Имаме различни мнения по някои въпроси.

— Обикновено е така.