Читаем Зной в полунощ полностью

— Отявлен хуманист. Нали знаеш, традиционализмът на стария Сан Франциско. Мрази работата ми, страхува се от резултатите й, иска да затворят лабораторията ми и т.н, и т.н. Не че вижда някаква разумна алтернатива, но въпреки това е против. Типична реакционерка, изцяло отрича науката, с една дума, абсолютно средновековие. Така или иначе успяхме да се влюбим. Като оставим настрана политиката, разбираме се отлично. Много бих искал да се срещнете, докато си тук.

— Ще го уредим някак — отвърна Карпинтър. — Бих се радвал.

— Аз също — замисли се за момент Роудс. — Защо не още тази вечер? Изабел и аз ще вечеряме с един натрапник от някакъв израелски вестник, който ще ми задава въпроси за работата ми. Ще те взема към осем без петнайсет от хотела. Или където се намираш. Каква е програмата ти?

— В три и половина трябва да мина през офиса на „Самурай“, за да получа някои от индоктринационните материали. Ще се забавя до към пет. След това нямам нищо.

— В такъв случай имаш ли нещо против да сме заедно?

— Защо не? Отседнал съм В „Мариот Хилтън“ в китайския квартал. Знаеш ли къде е?

— Естествено.

— Един въпрос. Щом ще те интервюират, сигурен ли си, че няма да преча?

— Всъщност ще ми помогнеш. Истината е, че адски съм притеснен да не изтърся на израелеца нещо, което не би трябвало. Сигурно умее да ти измъкне онова, което му е необходимо. Присъствието на приятели ще разводни разговора. С повече хора ще бъде по-весело, надявам се, за да не задълбочаваме прекалено разговора. Затова вземам и Изабел. А и теб.

Роудс свали очилата си и погледна въпросително Карпинтър.

— Ако искаш, мога да ти уредя и една среща за случая. Приятелка на Изабел, много привлекателна и малко откачена, казва се Йоланда Бермудез. Мисля, че е танцьорка или скулпторка. Или и двете.

Карпинтър се усмихна.

— Последния път, когато имах среща с непознато момиче, бях на трийсет години.

— Спомням си. Как се казваше? С луничките!

— Не помня.

— Да попитам ли Йоланда дали иска да дойде?

— Разбира се. Защо не? Повече хора, по-весело, както сам каза.

* * *

Обвивката на Ел Мирадор бе фактически двойна и го обгръщаше от всички страни. Външният пласт се състоеше от лунна сгурия, която центробежните сили задържаха на мястото й. Отгоре се намираше ниска открита зона, която използваха работниците по поддръжката, осветена от мъждукащата светлина на редица електрически крушки. Хуанито, който бе нисък и набит, можеше да ходи почти изправен във вътрешността на обвивката, но дългокракият Фаркас го следваше приведен на две и приличаше на пълзящ паяк.

— Можеш ли да го видиш? — попита Фаркас.

— Мисля, че е пред нас. Много е тъмно.

— Така ли?

Хуанито забеляза Ву да заобикаля Фаркас изотзад. В мрака едва виждаше силуета на доктора. Ву стискаше сгурия в двете си ръце. Явно имаше намерение да я хвърли към Фаркас, за да привлече вниманието му, с което щеше да даде възможност на Хуанито да действа с оръжието.

Хуанито внимателно се доближи вляво от Фаркас. Плъзна ръка в джоба си, докосна с върха на пръстите си хладната гладка повърхност и нагласи нивото на смъртоносна степен. Ву му кимна от другата страна.

Сега беше моментът.

Понечи да извади оръжието.

В същия миг, преди още да измъкне ръка от джоба си и преди Ву да метне сгурията, Фаркас изрева като обезумял. Оглушителният звук парализира Хуанито. „Всичко пропадна“, мина му през ума. Фаркас се извъртя, сграбчи го силно през кръста и го вдигна без особени усилия. След това го залюля и го метна с все сила във въздуха. Тялото му описа висока дъга и се стовари право върху Ву.

Ву се пльосна на земята, притиснат под тежестта му, и започна да повръща.

След това светлината угасна. Сигурно Фаркас бе успял да спре захранването, а след още известно време Хуанито се опомни с притисната към мръсотията на пода буза, неспособен да помръдне. Лежеше по корем, а Фаркас бе сграбчил като в клещи врата му и притискаше с коляно гръбнака му. Ву лежеше проснат до него, притиснат по същия начин.

— Помисли си, че не го видях да се промъква зад мен ли? — попита Фаркас. — Или че ти бръкна в джоба си? Слепият зрящ вижда на триста и шейсет градуса. Доктор Ву вероятно го е забравил. Когато човек цял живот се крие, май започва да забравя някои неща.

„Света Богородице, помисли си Хуанито. Дори изотзад не можеш да го изненадаш. Сега той ще ме убие. Ама че тъп начин да умреш. Какво ли би казал Клюдж, ако разбере. Или Дилайла. Натасейниъл. Прецакан от един слепец. Божичко! Тъпак. Тъпак. Тъпак. Но той не е сляп. Не в истинския смисъл. Всъщност изобщо не е сляп.“

— За колко ме продаде, Хуанито? — попита дрезгаво Фаркас, явно вбесен.

Хуанито успя само да изпъшка сподавено. Устата му бе пълна с остри парчета сгурия.

— Колко? — мушна го с коляно Фаркас. — Пет хиляди? Шест?

— Осем — обади се тихо Ву.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Классическая проза / Классическая проза ХX века / Проза
Купец
Купец

Можно выйти живым из ада.Можно даже увести с собою любимого человека.Но ад всегда следует за тобою по пятам.Попав в поле зрения спецслужб, человек уже не принадлежит себе. Никто не обязан учитывать его желания и считаться с его запросами. Чтобы обеспечить покой своей жены и еще не родившегося сына, Беглец соглашается вернуться в «Зону-31». На этот раз – уже не в роли Бродяги, ему поставлена задача, которую невозможно выполнить в одиночку. В команду Петра входят серьёзные специалисты, но на переднем крае предстоит выступать именно ему. Он должен предстать перед всеми в новом обличье – торговца.Но когда интересы могущественных транснациональных корпораций вступают в противоречие с интересами отдельного государства, в ход могут быть пущены любые, даже самые крайние средства…

Александр Сергеевич Конторович , Евгений Артёмович Алексеев , Руслан Викторович Мельников , Франц Кафка

Фантастика / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези