Зной в полунощ

Караше голяма старомодна кола с широка предница, претъпкана с народ. Карпинтър се вмъкна отзад до някаква едра жена, която приличаше на латиноамериканка и имаше огромна тъмна и буйна коса. Тя му се усмихна ослепително, а блестящите й изпъкнали очи моментално му подсказаха, че е страстен консуматор на хапчета. Понечи да му се представи, но преди да успее да промълви дори думичка, набитият мургав мъж от другата й страна се наведе пред нея, сграбчи енергично ръката на Карпинтър и произнесе мощно и плътно с лек европейски акцент, който той не можа да определи:

— Аз съм Мешорам Енрон. Аз съм от Израел.

„Като че ли нямаше да се досетя сам“, помисли си Карпинтър.

— Пол Карпинтър — отвърна той. — Приятел на д-р Роудс. Познаваме се още от деца.

— Много добре. Изключително ми е приятно да се запознаем, д-р Карпинтър. Аз публикувам в „Космос“ научни и технологични материали. Познавате ли списанието? Едно от най-големите. Аз работя в телавивската агенция. Пристигнах онзи ден специално за да разговарям с вашия приятел.

Карпинтър кимна, като се питаше дали Енрон пропуска понякога да започне изречението си с местоимението за първо лице единствено число. Веднъж от три? Веднъж от пет пъти?

— А аз съм Йоланда — каза едрата жена с косата, усмивката и изпъкналите очи, когато Енрон млъкна за момент.

Имаше плътен и великолепно школуван театрален глас, който излизаше направо от диафрагмата й. Когато проговори, от нея сякаш избухна цял облак феромонално благоухание и Карпинтър усети, че слабините му моментално отреагираха. Но беше твърде опитен, за да си създава излишни илюзии. По всяка вероятност тя с всеки се запознаваше по този импулсивен начин, но зад това не се криеше нищо особено.

— Пол, това е Изабел — каза Роудс, без да погледне назад.

Жената до него се извърна и върху лицето й за миг се появи някакво бледо подобие на усмивка. Карпинтър изпита необяснима антипатия към нея. Успя да забележи, че е привлекателна, но привлекателна по някакъв дразнещ начин: погледът й беше прекалено натрапчив в сравнение с останалите черти на лицето й, а огромната корона, която образуваше буйната й, къдрава яркочервена коса, приличаше на предизвикателство срещу конвенционалната красота. „Сигурно е истинска напаст“, мина му през ума, макар да нямаше никакви доказателства за това: някаква непредсказуема смесица от нежност и жестокосърдечност.

Той поклати глава. „Горкият Ник. Никога не е имал късмет с жените.“

— Отиваме в Сосалито — обади се Роудс. — Чудесен ресторант с великолепна панорама. С Изабел често го посещаваме.

— Нашето специално кътче — добави тя. Гласът й прозвуча малко рязко. Сякаш с известна доза сарказъм. На Карпинтър може би само така му се бе сторило.

Когато след едночасово мъчително пътуване през централната зона на града и по „Голдън бридж“ най-после пристигнаха, ресторантът наистина се оказа чудесно романтично местенце. Карпинтър беше забравил какъв кошмарен шофьор е Роудс: непрекъснато пренебрегваше указанията на автомобилния робот и му натрапваше собствените си глупашки решения, без да спира да натиска клаксона като луд, докато изпреварваше шашардисаните шофьори. На Карпинтър му се струваше невероятно човек да се обърка между Фриско и Сосалито, тъй като бяха точно от двете страни на моста, но за Роудс това изобщо не представляваше проблем. Светлинките по цветната карта върху контролното табло показваха едно, но Роудс упорито държеше на своето. Това явно не се харесваше на колата и таблото пламна от предупредителни сигнали. Роудс не им обърна никакво внимание. Сега той командваше парада.

Не че Роудс не беше достатъчно умен, а и беше живял в Бъркли прекалено дълго, за да има самочувствието, че може да се оправи в големия град, но старата кола явно бе по-компетентна поне в своята област, пък и паметта й разполагаше с изключително прецизна карта на уличното движение в Сан Франциско. Тя продължи да го насочва търпеливо и най-после успя да го измъкне от западните райони на града, в които Роудс се беше оплел като в паяжина, за да го изведе по посока на моста. Все пак успяха някак си да изтърпят пътуването, включително и изтощеният и разгневен робот. Ресторантът, уютно сгушен върху склоновете на един от издигащите се над Сосалито хълмове, най-после ги посрещна сърдечно, както се посрещат редовни клиенти.

Гледката наистина беше

импозантна: виждаше се цялата северна част на Сан Франциско, която се издигаше над залива, блеснала в милиони светлини, и разкошно осветеният от прожекторите мост.

Напитките пристигнаха почти веднага. „В това отношение Роудс е изключително експедитивен“, даде си сметка Карпинтър.

— Искам да е ясно — каза Енрон, — че списанието плаща всичко тази вечер. Излишно е да се ограничавате.

Като на чуждестранен гост му предложиха мястото срещу прозореца.

— Какъв красив град е този ваш Сан Франциско. Много ми напомня Хайфа: хълмовете, белите сгради, зеленината. Разбира се, Хайфа не е така суха и прашна. Съвсем не. Някога били ли сте в Израел, д-р Карпинтър?

— Просто г-н Карпинтър, ако обичате. Не, никога.