Зной в полунощ

Бе се справил със задачата си отлично и с учудваща лекота. Но му бе странно, че след като толкова години си бе представял как отмъщава на Ву, сега не направи абсолютно нищо.

Да се преобрази в жена, в някаква старомодна лелка. Просто невероятно…

Никой не би могъл да му попречи преди малко, докато се намираха в плесенясалата и пълна със сгурия вътрешност на обвивката, да опре палци върху очните му ябълки и да ги натисне. Разбира се, това не би възвърнало нормалното му зрение, от което бе лишен от рождение. Дори не бе сигурен, че иска да вижда нормално, особено от известно време. Но несъмнено би му доставило удоволствие да си го върне на Ву.

Същевременно не можеше да не отчете обстоятелството, че краткотрайното удовлетворение от кървавото отмъщение би разрушило кариерата му, а тя съвсем не бе за подценяване и му носеше редица облаги. Просто не си заслужаваше да рискува.

Колкото до момчето…

Не изпитваше капка съжаление към него. Беше си го заслужил. Това коварно копеле бе постъпило точно както бе предполагал, че ще постъпи, готов да се продаде на всеки, който предложи по-висока цена. В това отношение очевидно приличаше на баща си и се нуждаеше от добър урок. И щеше да го получи. Фаркас престана да мисли за него и махна на келнера.

Поръча си малка гарафа червено вино и отпивайки от чашата, търпеливо зачака Олмо.

Не се наложи да чака дълго.

— Виктор?

Олмо бе застанал зад рамото му. По цвета, който излъчваше, личеше, че е доста напрегнат.

— Виждам те, Емилио. Сядай. Ще пийнеш ли вино?

— Изобщо не пия.

Олмо се настани тежко на масата. Това бе първата им среща: всичките си предишни контакти и сделки бяха осъществявали от разстояние. Олмо бе по-нисък, отколкото Фаркас бе очаквал. Горният куб бе по-едър от долния, което говореше за широки рамене и мощни ръце. В седнало положение Олмо имаше внушително излъчване.

Фаркас си го представи в началото на кариерата му да се поти над противниците на генералисимуса в някоя килия с гъвкав бич в ръка: за да се издигне до днешното си високопоставено положение, той бе тръгнал от скромните редици на официалните палачи. „Дали Върховния измъчва противниците си, запита се Фаркас. С положителност.“ Всички дребни тирани го правеха. Реши да попита някой път Олмо, но не сега, разбира се. Внимателно отпи глътка вино. Местно производство, предположи той. Не бе никак лошо.

Реши да прекъсне неловкостта, в която Олмо очевидно бе изпаднал, впечатлен от външния му вид.

— Възбуди страшно любопитството ми, Емилио. Толкова ли е деликатно, че не рискува да ми го кажеш дори по специалната линия?

— Така е. Бих пийнал малко вода. За тези, които ни наблюдават, а съм сигурен, че има такива, ще е по-нормално, ако и пред мен има нещо за пиене.

— Както кажеш — Фаркас направи знак към келнера.

Олмо се приведе над масата с чашата си в ръка.

— Това е само слух — заговори с тих глас той, почти шепнешком. — Достоверността на източника е съмнителна, а съдържанието е толкова невероятно, че съм крайно скептичен. Въпреки това реших да споделя с теб. От само себе си се разбира, че този разговор между нас не се е състоял — ако някой се поинтересува.

— Естествено — нетърпеливо отвърна Фаркас.

— Bueno. Та ето каква е новината. Възможната новина. До мен достигнаха приказки, произтичащи, пак повтарям, от крайно несигурен и донякъде ненадежден източник, че банда престъпници в Южна Калифорния подготвя метеж срещу Валпарайсо Нуево.

— Метеж?

— Възнамеряват да нахлуят и да свалят генералисимуса със сила. Да установят собствена власт и да приберат всички бегълци, които са намерили убежище тук. След това да ги продадат за милиарди капблокски долари на разни агенции и организации на Земята, които ги искат обратно.

— Наистина ли? — възкликна Фаркас. Идеята бе впечатляваща. Налудничава, но впечатляваща. — И някой действително е намислил да направи това?

— Нямам представа. Но вероятно би могло да се осъществи и ако бъде свършено както трябва, изгодата е огромна.

— Да. Няма никакво съмнение.

Валпарайсо Нуево бе истинска съкровищница, златна мина от скъпо струващи бегълци. Но Калаган положително добре я защитаваше, както и себе си. Особено себе си. Ненапразно го наричаха Покровителя. Единственият начин да го свалят бе да вдигнат всичко във въздуха.

— Сега разбирам защо каза, че проблемът е деликатен. Но защо ми съобщаваш всичко това, Емилио?

— Ако съществува заплаха за живота на генералисимуса, моя е отговорността да взема предпазни мерки.

— Това ми е ясно. И все пак защо ме забъркваш? Да не би да предполагаш, че мога да те свържа с конспираторите?

— Може би.

— За бога, Емилио. Мислех те за по-интелигентен.

— Мисля, че съм.

— Ако бях замесен, бих ли ти казал думичка по този въпрос?

— Зависи. Нека погледнем на нещата от друг ъгъл. Би трябвало да се погрижа не само за сигурността на генералисимуса, но и за своята собствена сигурност.

— Естествено.

— Аз съм ти полезен. Или най-малкото на твоя работодател. Твой работодател е „Киоцера-Мерк“, Виктор. Ти не го криеш. А и защо би трябвало? Аз също работя за „К-М“, макар и не така открито. Всъщност съвсем прикрито.

— Така е.