Читаем Зной в полунощ полностью

— Може би е време да поръчаме вечерята — засуети се Роудс. — Ако ми разрешите, ще си позволя да ви препоръчам някои неща…

Той препоръча доста повече неща, но на Карпинтър му направи впечатление, че Енрон изобщо не обръща внимание на думите му. Дълго преди Роудс да приключи, той вече бе направил своята поръчка. Карпинтър си помисли, че има нещо очарователно в отблъскващата му арогантност: сякаш в него си бяха дали среща всички отвратителни еврейски черти и подчертано демонстрираното от него самочувствие приличаше чак на преструвка. Въпреки това интелигентността, характерната дарвиновска приспособимост и суховатото му чувство за хумор предизвикваха уважение. Копеле, разбира се, но забавно копеле, ако подобен екземпляр можеше изобщо да бъде забавен. На Карпинтър му беше забавен.

И все пак си беше копеле. Играеше си като котка с мишка с нещастния и приклещен Ник, с нещастната и напрегната Изабел и с нещастната глупачка Йоланда. Демонстрирайки превъзходството си над тях малко повече, отколкото бе необходимо. Сред своите сънародници в Тел Авив може би Енрон минаваше за тактичен и деликатен човек, а защо не и за веселяк; но тук, сред тези варвари американците, той се чувстваше принуден постоянно да е на върха. Човек беше склонен да очаква, че евреите, които бяха извадили една от малкото печеливши карти в тази епоха на нарастваща необитаемост на планетата, би трябвало да умеят да ценят привилегированото си положение, без да ти го натрапват на всяка крачка. Очевидно случаят не беше такъв.

— Време е да се захванем с главния проблем, който е причина за присъствието ми тук тази вечер — обяви Енрон, докато другите все още почукваха поръчките си върху бутоните.

Той постави миниатюрно кристално записващо кубче до чинията си и го включи със светкавично докосване на палеца си. След това огледа един по един насядалите около масата, като спираше замислен и тревожен поглед върху всеки поотделно, докато очите му най-после се спряха на Ник Роудс.

— Моето списание — започна с различен и вече по-официален тон той — би желало да се занимае в началото на следващата година с огромния проблем, пред който е изправено човечеството: става дума, естествено, за несекващото опустошение на околната среда, което продължава въпреки всички палиативни мерки, които се предприемат. Проблем, който в дадени райони има по-тежки проявления, отколкото в други, но от който в края на краищата сме зависими всички до един. Защото на планетата Земя не съществува нито едно скришно местенце. Съгласни сте, нали? Защото тя е само една мъничка планета, нали? И ние я направихме непоносима и неудобна за самите себе си.

— За някои повече, за други не чак толкова — вметна Карпинтър.

— Засега, господин Карпинтър. Засега. Съгласен съм, че промяната в глобалния климат осигури огромни и неочаквани икономически предимства на моята страна.

„Като се прибави и всеобщата забрана за употребата на течни горива, помисли си Карпинтър, ликвидирала с един замах благосъстоянието, което арабският свят бе успял да си осигури по време на световната зависимост от петрола, и го бе принудила да потърси в отчаянието си технологична подкрепа от старите си врагове евреите.“

— Но това е едно твърде краткосрочно предимство — продължи Енрон. — Според нас да се твърди, че ние в Близкия изток не сме пострадали от екологичните предизвикателства, които тормозят други райони — и че всъщност сме облагодетелствани от тях, — означава да ни сравняват с поведението на пътниците от горната палуба на потъващ океански лайнер, които споделят помежду си, че няма за какво да се тревожат, защото потъва другият край на кораба, и когато онези там се издавят, за нас ще остане повече черен хайвер.

Явно доволен от собственото си изтъркано сравнение, Енрон се захили възторжено.

— Потъва другият край на кораба! Нали разбирате какво имам предвид? Всички ние дишаме един и същи въздух, не е ли така? Трябва да се намери някакъв отговор, в противен случай ще потънем всички заедно. Така че моето списание ще посвети цял брой на проблема и на възможните решения. А вие, доктор Роудс, и вашата дейност с нейните изключителни възможности…

Очите на Енрон отново заблестяха. Издълженото му лице със строги черти имаше изражението на хищник. Явно бе насочил всичките си усилия да сграбчи жертвата.

— Ние сме убедени, че във вашата дейност, ако правилно схващаме целите й, се крие единственият отговор за спасението на човешката раса на Земята.

— Не, за бога! — избухна неочаквано Изабел. — В никакъв случай! Господ да ни е на помощ, ако това, което казвате, е истина! Единственото решение? Божичко! Не разбирате ли, че точно там е проблемът, а не някакво решение!

Карпинтър чу въздишката на Роудс. Той погледна безмълвно Изабел и от тъжните му очи сякаш всеки момент щяха да потекат сълзи.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Классическая проза / Классическая проза ХX века / Проза
Купец
Купец

Можно выйти живым из ада.Можно даже увести с собою любимого человека.Но ад всегда следует за тобою по пятам.Попав в поле зрения спецслужб, человек уже не принадлежит себе. Никто не обязан учитывать его желания и считаться с его запросами. Чтобы обеспечить покой своей жены и еще не родившегося сына, Беглец соглашается вернуться в «Зону-31». На этот раз – уже не в роли Бродяги, ему поставлена задача, которую невозможно выполнить в одиночку. В команду Петра входят серьёзные специалисты, но на переднем крае предстоит выступать именно ему. Он должен предстать перед всеми в новом обличье – торговца.Но когда интересы могущественных транснациональных корпораций вступают в противоречие с интересами отдельного государства, в ход могут быть пущены любые, даже самые крайние средства…

Александр Сергеевич Конторович , Евгений Артёмович Алексеев , Руслан Викторович Мельников , Франц Кафка

Фантастика / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези