Зной в полунощ

Карпинтър беше предупреден да не очаква кой знае какви удобства, но не очакваше чак такова нещо. Сякаш конструкторите на кораба бяха забравили, че на него ще има и екипаж, и бяха се сетили да отделят малко местенце и за него сред цялата тази машинария едва най-накрая. Жилищните помещения за Карпинтър и останалите бяха натикани по всевъзможни ъгълчета. Неговата каюта беше малко по-голяма от другите четири, но и тя не беше по-просторна от големите колкото ковчег кабинки за спане, които предлагаха хотелите на летищата, а общата зона за почивка беше едно миниатюрно пространство на кърмата и на носа на горната палуба, където Карпинтър беше видял Хичкок да нагласява оборудването си.

„Живот като в консервна кутия“ — помисли си Карпинтър.

Но заплащането беше прилично и имаше надежда да го повишат. И поне щеше да подиша малко по-чист въздух в открито море вместо лепкавата сивокафявозеленикава мътилка, която висеше през повечето време над обитаемите райони на Западното крайбрежие.

— Носите ли спесификацията за маршрута, капитане? — попита Хичкок, след като му беше показал всичко, което трябваше да види.

— Тук е — потупа Карпинтър джоба върху гърдите си.

— Имате ли нещо против да поработя върху нея?

Карпинтър му подаде малкия син информационен куб, който му бяха връчили по време на инструктажа тази сутрин. Знаеше, че това беше нещо като церемониал: капитанът връчва официално на навигатора данните за маршрута, които определят програмата на плаването. Разбира се, Хичкок положително вече знаеше приблизителната цел на пътуването и без съмнение беше в състояние да потегли към нея по старите морски пътища на Тихия океан, известни от времето на сър Франсис Дрейк и капитан Кук. Те не бяха ползвали компютри и по всяка вероятност Хичкок също можеше да мине без тях. Но предаването на информационния куб на навигатора представляваше съвременният еквивалент на последното обсъждане под мачтата преди отплаването и допадаше на Карпинтър: той изпитваше удоволствие от обстоятелството, че е наследник на древна традиция.

Морски капитан. Одисей, Васко да Гама, Колумб, Магелан. Капитан Кид. Капитан Хук. Капитан Ахав.

Хичкок се оттегли и го остави в тесничката и неудобна каюта. Карпинтър напъха багажа си в предназначените за целта отверстия. Когато приключи с подреждането, свърза се с Ник Роудс в офиса му в „Сантачиара лаборатории“.

— Не можеш да си представиш какво луксозно местенце си имам — каза му той. — Чувствам се като Дж. П. Морган на яхтата си.

— Радвам се за теб — отвърна мрачно Роудс.

Мониторът в каютата на Карпинтър беше черно-бял, с ниска разделителна способност и не по-голям от пощенска марка. Някаква електронна антика. Това не му попречи да забележи, че изражението на Роудс е мрачно и навъсено.

— Всъщност те лъжа — продължи Карпинтър. — Човек може да пукне от клаустрофобия тук. Не можеш дори да се обърнеш… Какво има, Ник?

— Какво да има?

— Нещо не е наред — ясно е като бял ден. Хайде, можеш за бъдеш откровен с мен.

Роудс се подвоуми.

— Току-що говорих с Изабел.

— И?

Той пак помълча.

— Какво мислиш за нея, Пол? Но честно.

Карпинтър се поколеба дали да се забърква.

— Доста интересна дама — каза уклончиво той, но Роудс очакваше продължение, затова добави след малко: — Може би прекалено темпераментна.

— Казах честно.

— И прекалено уверена в собствените си възгледи.

— Да. Тук си абсолютно прав.

Карпинтър направи още една пауза, но реши да кара докрай. Човек дължеше истината на приятеля си.

— Макар възгледите й да са абсолютен боклук. Главата й е пълна с тъпи объркани идеи, които ръси както й падне. Тя ли е проблемът, Ник?

— Изцяло… Направо ще ме побърка, Пол.

— Казвай.

— Снощи си лягаме и аз посягам към нея — винаги

посягам, когато сме заедно, за мен това е естествено като дишането ми — но този път не, тя настоява да разговаряме за нашите отношения. Не за мен, не за нея, а за нашите отношения. Точно в този момент, сякаш не би могло да го направим и друг път. И започна с това, че моята работа била заплаха за отношенията ни.

— Това може и да се окаже вярно. За теб кое е по-важно?

— Там е целият проблем, Пол. Еднакво важни са. Обичам работата си, обичам и Изабел. Но тя иска да напусна „Сантачиара“. Е, не казва направо „или напускаш, или късаме“, но подтекстът е горе-долу такъв.

Карпинтър започна да почуква с нокът по предните си зъби.

— Искаш ли да се жениш за нея? — попита след малко той.

— Не съм сигурен. Засега не мисля за нов брак. Но искам да бъдем заедно, в това съм абсолютно сигурен. Ако тя искаше, по всяка вероятност бих се съгласил. Трябва да ти призная, Пол, че от гледна точка на физическото привличане никога не съм изпитвал подобно нещо. Целият се разтрепервам, когато останем насаме. От главата до петите. Сякаш ме облъчва някаква радиация. Достатъчно е да я докосна… а когато започнем да се любим…

Карпинтър гледаше мрачно монитора. Роудс бърбореше като влюбен колежанин. Или още по-лошо — като дърт и побъркан сексуален маниак.

— Казвам ти, когато се любим… не можеш да си представиш… просто не можеш да си представиш…