Зной в полунощ

Това беше добре. Много добре. Прекарвай си приятно времето, забавлявай се, почивай си в космоса. Разследвай до най-малката подробност предполагаемата конспирация срещу правителството на генералисимус Калаган.

Близо до хотела имаше приятно кафене. Намираше се точно под един от предпазните стъклени щитове, през който този следобед се разкриваше фантастична гледка към Земята и луната. Фаркас седна на открито, поръча си чаша коняк и се отпусна в стола, като отпиваше на бавни глътки. Може би някой от конспираторите щеше да се приближи и да му предложи полезна информация срещу заплащане.

Защо не. Защо не.

Отпиваше бавно от коняка. Седеше и чакаше. Никой не му предложи нищо. След малко се върна в стаята си. Пусна някаква нежна музика. Направи обичайните умствени приготовления, които заместваха затварянето на очите. Последните дни бяха доста претоварени и чувстваше умора. „Време е за малко почивка — каза си Фаркас. — Да. Да, на всяка цена трябваше да си почина.“

* * *

Пристанището на Оукланд представляваше невъобразим лабиринт от сиви стоманени конструкции, разположени на четиринайсет нива. Стиснал значката за самоличност във високо вдигнатата си ръка, за да я показва по-лесно на многобройните лазерни скенери, Карпинтър се изкачваше и се спускаше от ниво на ниво, следвайки категоричните инструкции на невидими металически гласове, докато най-накрая се озова на самия бряг, сред ярката зеленикава мараня на горещото пладне. Върху спокойната, покрита със слуз повърхност на широкото устие кротичко се поклащаха десетки кораби като ято заспали в плиткото патици.

Неговият „Тонопа Мару“ беше пристигнал в Сан Франциско тази сутрин от корабостроителницата „Сан Педро“ в Лос Анджелис. Беше спрял на пристана на Оукланд — в продължение на повече от един век кейовете на Сан Франциско се използваха само от туристи. В този горещ и смрадлив следобед въздухът беше наситен с близка до смъртоносните концентрации отрова и зеленикавокафявият смог се спускаше от оловното небе и притискаше като преса великолепния Сан Франциско, което налагаше задължителното носене на дихателни маски. Карпинтър беше пристигнал с такси, за да се срещне със своя екипаж и да поеме официално командването.

Когато застана на брега, видя пред себе си не само познатата редица от блещукащи лазерни скенери, но и един огромен робот с квадратна глава, който охраняваше входа на пристанището като Цербер, застанал пред вратата на ада. Роботът бавно извърна глава към него.

— Капитан Карпинтър — обяви Карпинтър. — Командир на „Тонопа Мару“.

Фразата му се стори толкова приповдигната, че той едва се сдържа да не се изсмее на собствената си високопарност. Почувства се като герой на Джоузеф Конрад: възторженият млад шкипер, който за първи път поема командването и застава пред отегчените стари моряци, преживели толкова много, че вече нищо не е в състояние да ги впечатли.

И действително съобщението на Карпинтър нито развесели, нито предизвика страхопочитанието на робота, който по всяка вероятност изобщо не беше чувал за Конрад. Запазвайки мрачно мълчание, той подложи на поредната лазерна проверка документите му, установи, че всичко е наред, сканира очните му ябълки за по-голяма сигурност и го пропусна под изгряващото слънце извън защитния покрив да търси кораба си.

Индоктринационният курс беше продължил около седмица. Траеше по един час всеки ден и се състоеше в директно прехвърляне на необходимата информация в подсъзнанието му, така че Карпинтър знаеше или се надяваше, че знае необходимото за един капитан на ледовлекач, който щеше да кръстосва южните части на Тихия океан. Всички пропуски в образованието му трябваше да бъдат компенсирани на практика в открито море, но това не го притесняваше. Щеше да се справи. Винаги беше успявал някак.

Веднага разпозна „Тонопа Мару“ по огромните куки за прихващане, закачени на мощни стоманени въжета, и по гигантските кранове, които заемаха по-голямата част от палубата. Едва предишния ден беше научил, че служат за напръскване на уловените айсберги с огледален прах, който забавяше топенето. Издълженият и елегантен морски съд приличаше на пура и имаше обезпокоително тънък силует, който се извисяваше по особен начин над множеството други специализирани кораби с монограма на „Самурай индъстрис“ — слънце и мълния. Карпинтър нямаше идея какво е предназначението им: събирачи на водорасли, риболовни кораби за скариди, сепия или каквото и да е там. Напоследък се бяха появили милиони разновидности, които отчаяно прибираха остатъците от морски дарове. Всеки тип кораб можеше да върши едно-единствено нещо, но го вършеше по съвършен начин.

На палубата стоеше едър мъж със сплескан нос и прошарена коса, чиято кожа беше покрита с тъмен защитен слой. Той се взираше в окуляра на някакъв навигационен уред и се опитваше да го нагласи. Това даде възможност на Карпинтър да съобрази кой би могъл да бъде този човек — неговият океанограф/навигатор, всъщност първият му помощник.

— Вие ли сте Хичкок? — подвикна му той.

— Да? — отговори предпазливо и с известна доза враждебност мъжът.