Зной в полунощ

— Аз съм Пол Карпинтър. Новият капитан.

Хичкок го огледа продължително и преценяващо. Очите му бяха силно подпухнали и обрамчени от червени кръгове.

— Добре. Да. Качвайте се, капитане.

Не усети каквато и да е сърдечност в поканата, но и не беше я очаквал. Разбра, че той, капитанът, е врагът, представителят на управляващите, поставен временно в положение на превъзходство над екипажа на „Тонопа Мару“ поради благоволението на някакъв случаен каприз на всемогъщата и безкрайно далечна корпоративна бюрокрация. Бяха принудени да изпълняват заповедите му, но това не означаваше, че трябва да го харесват, да го уважават или изобщо да му обръщат някакво внимание.

Все пак съществуваха условности, които трябваше да бъдат съблюдавани. Карпинтър се спусна по тясната стълба, хвърли чантата си на палубата и спокойно изчака Хичкок да се приближи и да му подаде ръка.

Поздравът му беше неочаквано сърдечен. Хичкок се приближи, без да бърза, но стисна ръката му силно и откровено. Дори се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, капитане.

— На мен също. Откъде си, Хичкок?

— От Мауи.

Това обясняваше цвета, формата на лицето и посивялата коса. Афрохаваец, а защитният слой подсилваше тъмния цвят. Беше по-едър, отколкото изглеждаше отгоре, а също и по-възрастен — несъмнено бе прехвърлил четирийсетте.

— Красиво място — сподели Карпинтър. — Бях там преди няколко години. Във Вайлуку.

— Да — отвърна Хичкок, без да прояви особен интерес. — Потегляме утре сутринта, нали така, капитане?

— Точно така.

— Някога качвали ли сте се на такова нещо?

— Честно казано, не, не съм — отговори невъзмутимо Карпинтър. — За първи път ми е. Ще ме разведеш ли? Бих искал да се срещна и с другите от екипажа.

— Да. Разбира се. В момента има само още един. Наката! Хей, Наката! Ела да поздравиш новия капитан.

Карпинтър присви очи срещу слънцето и забеляза една малка фигурка на горната палуба в далечния край на кораба, която вършеше нещо около корпуса на механизма за прихващане. Изглеждаше не по-голяма от джудже на фона на огромното безмълвно съоръжение, което мяташе високо нагоре гигантските куки, след което те се забиваха в хълбоците на грамадните ледени планини.

Хичкок махна с ръка и Наката се спусна пъргаво надолу. Механикът беше мазно човече с лъскави котешки очички и огромно самочувствие. Изглежда, имаше малко по-високо ниво от Хичкок. Решително протегна ръка към Карпинтър като на равен. Обичайната японска нахаканост, помисли си Карпинтър. Независимо че един японски американец нямаше по-привилегировано положение в йерархията на „Самурай“ от един полски американец или китайски американец, или турски американец. Истинските японци не даваха никаква бонификация на своите братовчеди със смесена кръв. Японското име не те правеше автоматично японец в техните очи. Шайка гадни копелета.

— Ще налапаме няколко тлъсти айсбергчета — ухили се Наката, — нали, капитане? За да спасим Сан Франциско от жажда.

И се изкикоти.

— Какво му е смешното на Сан Франциско? — попита Карпинтър.

— Всичко — отвърна Наката. — Адски глупаво местенце. И винаги е било такова. Орисници, феи, компютърджии и все разни такива. Вие нали не сте от Фриско, капитане?

— От Лос Анджелис. Западните райони.

— Чудесно. Аз съм от Санта Моника. На една крачка от вас. Това шибано място тук никога не ми е харесвало. „Самурай“ бяха предоставили кораба на Ел Ей, но Фриско го нае миналия месец — махна неопределено с ръка той към залива зад гърба си и към великолепния, разположен върху хълмчетата град на отсрещния бряг. — Голям майтап е да мъкна вода в Северна Калифорния. Но човек бачка това, за което му плащат, нали така, капитанче?

Карпинтър кимна.

— Прав си. Такава е системата.

— Да ви покажа ли кораба? — намеси се Хичкок.

— Къде са останалите двама членове на екипажа?

— Каски и Ренет. Отидоха до града. Ще се върнат малко по-късно.

Ренет отговаряше за подръжката и експлоатацията, а Каски беше оператор по съобщенията. И двете жени. Карпинтър изпита известно раздразнение, че не присъстваха на официалното му посрещане, но той изобщо не беше изпратил съобщение, че ще пристигне именно сега. Официалното посрещане можеше да почака.

Хичкок го поведе да огледат кораба. Най-напред разположените върху палубата кранове и механизма за прихващане, чиито куки поразяваха с размерите си, а в момента бяха прибрани в специалните ниши от двете страни на кораба. След това в машинното, за да огледа мощния двигател, който можеше да помъкне един средно голям остров и да го откара до другия край на света.

— А това са великолепните каюти — обяви Хичкок.