Зной в полунощ

— Удоволствие? — повтори смаян Ву. — Това не се върши за удоволствие. Удоволствието няма нищо общо с всичко това. Извършвах изследвания, не разбирате ли? Правех го, защото исках да знам дали може да бъде направено. Но удоволствие? Не. Тази дума е неуместна в случая.

— Същински техничар. Безпристрастен търсач на истината.

— Нямам намерение да слушам подигравките ви. Ще помоля да ви изведат от тук.

— Но аз не ви се подигравам — каза Фаркас. — Вие сте истински цялостна личност. Ако под „цялост“ разбираме последователност и еднородност без каквито и да е примеси. Вие сте това, което сте. Това е добре. Сега ви разбирам напълно.

Ву беше застанал в абсолютна неподвижност, сякаш дори не дишаше. Блестящ кубичен блок от черен метал, който се извисяваше над пирамидален пиедестал с цвят на мед.

— Не сте изпитали нищо. Никакво садистично удовлетворение. Както сам казахте: трябвало е да откриете нещо и просто сте направили необходимото, за да стигнете до отговора. Няма причина да смятам, че е било насочено лично срещу мен. Прав ли съм? Прав ли съм? Вие никога не сте ме възприемали като личност. За вас съм бил само една хипотеза. Задача по биологична алгебра, която е трябвало да решите, абстрактно интелектуално предизвикателство. Евентуално мое желание за отмъщение би било равносилно на отмъщение срещу ураган, земетресение, срутване на земни пластове или срещу каквото и да било безлично природно бедствие. Те ни връхлитат и ни помитат. Но е нелепо да им се гневим. И все пак човек не е в състояние да прости на един ураган, не е ли така? Споменът за стореното ни преследва цял живот. Но си принуден да се изправиш, да изтупаш праха от себе си и да си кажеш, че просто си имал лошия късмет да се случиш точно в този момент точно на това място, и да продължиш да живееш…

Вероятно това беше най-дългата реч, която Фаркас беше произнасял някога. Гласът му беше станал дрезгав и единственото му желание беше да се махне и да легне някъде.

Ву продължаваше да го гледа със същия вцепенен поглед, Фаркас се усъмни дали изобщо го беше разбрал. Дали думите му го бяха засегнали.

— Тук вече приключих — обърна се той към служителката. — Заведете ме в стаята ми.

Стаята представляваше просторна килия, дълга три метра и висока метър и половина, в която можеше само да легне и да се протегне. В момента повече и не му трябваше.

Блещукаше сигналът, което означаваше, че в нишата го очаква кодирано съобщение. Връщат го незабавно на Валпарайсо Нуево. За да разследва слуховете за някакъв преврат — заговор за свалянето на генералисимус Калаган.

„Не казвай нищо на никого. Само се разхождай и се ослушвай, и ни съобщи какво става, в случай че наистина има нещо.“

В съобщението не беше посочен източникът на слуха. Най-вероятно беше полковник Олмо, който все пак беше главният човек на „К-М“ на Валпарайсо. Но в такъв случай защо не му бяха дали инструкции да се свърже именно с Олмо? Дали компанията не беше свалила доверието си от Олмо или пък бяха научили за преврата от друг източник, или това беше поредният случай, в който дясната ръка не знаеше какво върши лявата? Така или иначе, не виждаше особена логика в предположението на Олмо, че самата компания е въвлечена по някакъв начин в заговора. По всяка вероятност те бяха също толкова объркани, колкото и Олмо.

Най-вероятно не ставаше въпрос за никакъв преврат, а само някакви несъстоятелни слухове се носеха из системата. Или пък всичко наистина беше дело на някаква банда от Южна Калифорния без каквото и да е участие на корпорацията, както беше дочул Олмо. Доста налудничаво начинание. Но в него имаше купища пари, ако успееше.

Фаркас хвана сутрешната совалка за Валпарайсо Нуево. Когато пристигна, цяла тълпа нетърпеливи агенти се спусна насреща му, но той любезно отклони услугите им и сам се завърна в хотел „Сан Бернардито“ в Каджамарка, където нае същата стая, която беше освободил предния ден. Харесваше му гледката към звездите, която се откриваше от стаята. А и притеглянето в Каджамарка беше равностойно на земното и това отговаряше на устройството на мускулатурата му.

Взе продължителен душ и излезе да се поразтъпче.

„Наистина великолепно място“ — помисли си Фаркас. Вече беше започнал да свиква с атмосферата тук. Този прозрачен, чист въздух, който сякаш те замайваше с всяко вдишване. Човек можеше да се напие с такъв въздух. Той го пое дълбоко в дробовете си и започна да си играе, опитвайки се да го анализира с алвеолите си, като отдели молекулите CO₂ от азотните и кислородните молекули.

Даваше си сметка, че това чудо може да го разглези. Нямаше да му е лесно да се върне на Земята и да диша отново отровния и прогнил въздух. Да продължи да живее като „динко“, като „пълзящ в калта“ и „дишащ мръсотии“, или изобщо както там жителите на L–5 наричаха осъдените да прекарат живота си на злочестата планета майка. Така или иначе, засега не бързаха да го върнат на Земята.