Зной в полунощ

Бедният нещастник. Такъв приятен и благ човек, такъв великолепен мъж. И винаги ще се натресе в някаква мъчителна ситуация. Роудс заслужаваше повече добрини от живота, мислеше си Карпинтър. Наместо това непрекъснато попадаше на жени, с които не можеше да се оправи. А сега беше на път да претърпи крушение и в единствената област, в която беше безспорен гений — в своята изследователска дейност, — преследван от неоснователни болезнени угризения и измислени притеснения. Нищо чудно, че постоянно се наливаше. Поне бутилката не му натрапваше философски диспути. Предлагаше му малко утеха за около час-два. Карпинтър се запита какво ли ще стане, когато Роудс вече не ще бъде в състояние да контролира и пиенето и то започне да съсипва онези механизми в него, които все още функционираха.

„Тежък случай“ — помисли си мрачно той.

Все пак по-добре да не му се обажда тъкмо сега.

„Канцеларията на началника на пристанището“ — обади се андроиден глас от монитора.

— Тук е капитан Карпинтър от „Тонопа Мару“ — каза Карпинтър. — Искаме разрешение за отплаване в 18,00 часа…

* * *

— В хубаво местенце живееш — каза Енрон. — Много ли е старо?

— Средата на двайсети век — отговори Йоланда Бермудез. — Старо, но не и древно. Не като в Стария свят, където всичко е поне на пет хиляди години. Харесва ли ти?

— Да, много е красиво. Малка старомодна къщурка.

„В известен смисъл наистина е така“ — помисли си Енрон. Малка порутена сграда в тясна лъкатушеща уличка на върха на хълма недалеч от района на университета. Излъчваше истинско очарование с малките си площадки, причудливо издадени прозорци и филигранни островърхи декоративни кулички по покрива. Беше действително очарователна, независимо от лющещата се под въздействието на претъпкания с химикали въздух боя, от зацапаните поради същата причина стъкла на прозорците, които имаха окаян вид, от хлътналите и разкривени площадки, от изпоцапаните шинди и обраслата в гъсти бурени занемарена градина.

Виждаха се за трети път тази седмица, но досега не беше идвал в къщата й. Предишните вечери тя беше предпочела да го посети в хотела му. Краткият флирт с нея беше посъживил до голяма степен престоя му в Щатите. Разбира се, рано или късно щеше да започне да му досажда. Но той нямаше намерение да се жени за нея, пък и скоро трябваше да се връща в Израел. Всъщност тя беше точно онова, от което имаше нужда — един не особено капризен компаньон и старателен и пламенен партньор в леглото. А и съществуваше възможността да понаучи нещо полезно от нея по време на своето в общи линии безрезултатно пътуване. Колкото и малка да беше подобна възможност.

— Е? Ще влезем ли? Умирам от нетърпение да усетиш произведенията ми.

„Прилича на голямо куче, изправено на задни лапи“ — помисли си Енрон. Не беше кой знае колко умна, дори й липсваше каквато и да е интелигентност, но беше изключително приятна и витална и идеална компания за всякакви лудории. Сърдечна и сговорчива. Съвсем различна от повечето хитри, непреклонни и амбициозни израелки, които се гордееха със своето благоразумие и подчиняваха всичко на практическата изгода, без да ги е грижа, че душите им се бяха превърнали в късчета лед.

Последва я през едва отвореното антре. Къщата тънеше в мрак и безпорядък и представляваше лабиринт от малки стаи, наблъскани с гоблени, скулптури, статуи, драперии, обковани сандъци, закачени на куки воали, ритуални маски, плакати, книги, африкански копия, парчета от средновековна японска ризница, навити на руло кабели, купчини информационни кубчета, дърворезби, камбани, бутилки отлежало вино, запечатани с цветен восък, пъстри ивици холограмна лента, висящи от стена до стена, странни керамични изделия с неясно предназначение, безразборно разхвърляни старинни одежди, кафези с истински птици в тях: умопомрачителна сбирщина от всякакви вехтории. И всички до една безвкусни и абсурдни, доколкото успя да прецени. Усети тежката миризма на тамян. Навсякъде се разхождаха котки — пет, шест, дванайсет, една сиамска и една персийска двойка и още няколко, които не беше в състояние да определи. Подобно на собственицата си, и те не се страхуваха от абсолютно нищо: наскачаха по него, започнаха да го душат, да се гушкат и да острят нокти в панталоните му.

— Е? Какво ще кажеш? — попита Йоланда.

Какво можеше да каже? Усмихна й се широко.

— Очарователно. Възхитително. Прекрасна колекция от необикновени неща.

— Знаех, че ще ти хареса. Имай предвид, че не водя всеки тук. Повечето мъже просто нямат понятие. Би ги отблъснало. Но ти — пътувал си къде ли не, културен мъж, който разбира от изкуство…