Зной в полунощ

В радостта си тя разпери широко ръце. Енрон се уплаши, че може да строши някоя от антиките си, докато се носи из стаята. Беше едра жена: дори би могло да се каже заплашително едра, ако въобще съществуваше нещо, което би могло да го стресне, особено една жена. Беше най-малко десет сантиметра по-висока от него и вероятно двайсет килограма по-тежка. Енрон подозираше, че гълта хапчета: напрегнатият израз на очите я издаваше. Употребата на каквито и да е хапчета отвращаваше Енрон. Но си каза, че предпочитанията на тази жена не са негова работа. Да не й е баща.

— Ела — каза Йоланда, като го хвана за китката и го притегли. — Следващата стая е ателието ми.

То представляваше дълго помещение с нисък таван и без прозорци и опираше в склона — очевидно беше пристроено допълнително. Нямаше и помен от безпорядъка в останалата част на жилището. Беше абсолютно празно с изключение на три загадъчни предмета, големи и с неопределена форма, разположени в триъгълник в центъра на стаята.

— Последните ми скулптури — обясни тя. — Тази отляво е „Агамемнон“. Тази тук е „Кулата на Сърцето“. А онази в дъното наричам „Ad Astra per Aspera“2.

— Никога не съм виждал подобно нещо — каза откровено Енрон.

— Прав си. Такива неща не са правени никъде досега. Това е нова форма на изкуство, чисто американско до този момент.

— И се нарича — как го каза — биоотзивчиво изкуство? Как действа?

— Ще ти покажа. Ела. Първо трябва да си поставиш рецепторите.

От един шкаф, който не беше забелязал, тя измъкна заплашително кълбо електроди и биоусилватели.

— Остави ме да ги наглася — добави Йоланда и светкавично започна да прикрепва по него разни приспособления, залепи някакво апаратче на лявото му слепоочие, друго на темето, бръкна под ризата и лепна едно върху гърдите му.

„Давай — помисли си Енрон. — Сега мушни едно и между топките ми.“

Но тя не го направи. Последното прикрепи между лопатките на гърба му. След това започна да настройва някакво елекронно устройство в шкафа. Той я заразглежда подробно, забеляза движенията на свободните гърди и месестите й бутове под тънката дрешка, с която беше облечена, и се зачуди колко ли време ще отнеме тази демонстрация. Нощта беше предвидена за други занимания и той беше готов да пристъпят към тях. Беше свикнал търпеливо да преследва целта си, но нямаше намерение да си губи времето с подобни нелепости.

А донякъде го притесняваха и електродите и биоусилвателите. Освен ако не беше загубил способността си да преценява хората, тази жена беше безобидна — невинна глупачка със странен вкус и разюздани наклонности. Но ако не беше така? Ако всъщност беше служителка на контрашпионажа на „Самурай“ и беше успяла да го заблуди с помощта на необузданите си, енергични бедра и ухаещите си на мускус слабини, за да взриви мозъка му тук тази вечер?

„Параноя — каза си Енрон. — Идиотщини.“

— Вече всичко е наред. Можем да започнем. Коя първо?

— Коя какво? — попита той.

— Скулптура.

— Тази в дъното — каза той напосоки. — „Ad Astra per Aspera“.

— Добър избор за начало — изкоментира тя. — Ще броя до три. След това тръгни към нея. Едно… две…

Отначало не виждаше нищо друго освен самата скулптура, недодялана и отблъскваща конструкция от дървени подпори, подредени под всевъзможни ъгли, и нещо като метална арматура във вътрешността. Но след това нещо отвътре започна да проблясва и в следващия миг той усети, че в него се разпалва ясно доловимо психогенно поле: пулсиране в тила, друго в корема и странно усещане за загуба на ориентация. Сякаш стъпалата му се отлепиха от земята и щеше да полети нагоре и навън, през вратата, която водеше към централната част на къщата, нагоре през тавана, в горещата и задушна нощ…

Така, това беше „Ad Astra per Aspera“, нали така? Вероятно трябваше да изживее въображаем полет до звездите. Нагоре в откритото пространство към далечните галактики.

Но всичко, което Енрон изпита, беше само началното усещане за издигане. Не тръгна наникъде и не почувства нищо освен странно безпокойство. Сякаш нещо му пречеше да продължи нататък, преди да разруши някаква вътрешна преграда.

— Добре — обади се Йоланда и усещането изчезна. — Какво си помисли?

Както винаги, беше готов с отговора.

— Страхотно, наистина страхотно. Не бях достатъчно подготвен за толкова силно изживяване. Усетих, че…

— Не! Не ми казвай! Нека си остане лично за теб — това е твоето лично усещане за произведението. С всеки е различно. Не бих искала да те карам да изразиш с думи неизразимото. Това би разрушило усещането ти, не мислиш ли?

— Действително.

— Ще опиташ ли с „Кулата на Сърцето“?

— Моля те.

Тя опипа един от електродите, сякаш за да ги нагласи на по-ниска степен, и отново отиде до шкафа.