Зной в полунощ

„Кулата на Сърцето“ беше прекалено широка и тумбеста, за да прилича на кула. Вътрешността й излъчваше по-плътен блясък от другата — по-скоро синьовиолетов, отколкото златисторозов. Докато приближаваше, не усети почти нищо, но след това изпита подобно неразположение, както при първата. Усещането наистина много напомняше предишното. Мина му през ума, че всичко това са глупости, слаб електрически ток, от който получаваш леки спазми и неразположение, но си мислиш, че си изпитал разтърсващо естетическо вълнение, което…

Внезапно, без каквото и да е предизвестие, се усети като пред оргазъм.

Изпита огромно притеснение. Не само че искаше да отложи оргазма за по-късно тази вечер, но и самата възможност да изгуби контрол над себе си и да оплеска дрехите си като хлапак, го вбеси. Опита да се овладее. Излъчванията на втората скулптура бяха далеч по-мощни от тези на първата и му се наложи да напрегне всички сили. Усети как лицето му пламва от срам и ярост, а ерекцията му беше толкова силна, че изпита болка. Не смееше да погледне надолу, за да провери дали се вижда. Продължи да полага усилия. Сигурно поне трийсет години не беше водил подобна битка да не се изпусне: от времето на пламенната младост. В съзнанието му потрепваха единствено пищните форми на Йоланда Бермудез — огромните й полюшващи се гърди, горещото й, хлъзгаво и пулсиращо отверстие. Тя го поглъщаше целия, отнасяйки го върху вълните на екстаза. „Мисли за всичко друго — заповяда си непреклонно той. — Мисли за Мъртво море, за острия метален вкус на водата му, за плътния лигав слой върху кожата ти, когато се измъкваш от нея. Мисли за джамията на Омар и блестящото й под обедното слънце златно кубе. Мисли за отвратителните парникови газове, обсебили в прегръдката си въртящия се земен глобус. Мисли за вчерашните котировки на стоковата борса… за пастата за зъби… за портокалите… за Сикстинската капела… за камилите на пазара в Биршиба… за цвъртящите върху скарите агнешки кебапи… за кораловите рифове в Ейлат… за… за… за…“

В същия момент напрежението стихна. Бушуването на кръвта му поотшумя. Ерекцията му спадна. Енрон пое дъх и се опита да се овладее.

В стаята цареше мир и спокойствие. Положи усилия, за да вдигне поглед към нея. Тя се усмихваше крадешком — може би знаеше? Беше ли наясно какво е преживял току-що? Кой знае. Всъщност би трябвало да познава въздействието на своето произведение. Но от друга страна, всеки реагираше по свой начин. Напълно субективна форма на изкуство.

Реши да не се разкрива. Беше му казала, че това си е негова лична работа.

— Необикновено — сподели той. — Незабравимо.

Дрезгавият му, глух глас го изненада.

— Радвам се, че ти хареса. Ще опитаме ли с „Агамемнон“? — попита весело тя.

— Може би след малко. Бих искал… да се насладя на току-що преживяното. Да го осмисля, така да се каже.

Енрон усети, че се е изпотил, сякаш бе пробягал десет километра.

— Нали нямаш нищо против? — добави той. — Да изчакаме за третата?

— Понякога е прекалено силно — съгласи се тя.

— Дали има нещо за пиене?…

— Да. Разбира се. Ама че съм глупачка — домъкнах те направо тук, без да ти предложа питие!

Тя свали електродите от него и извади бутилка вино. Бяло вино, топло и сладко. Американци! Нищо не разбират! Енрон любезно я попита дали случайно няма червено и тя намери, но то беше още по-гадно, с неприятен дъх и явно беше пълно с всевъзможни химикали и отвратителни инсектициди. Излязоха от ателието, настаниха се на нещо като диван пред дълъг, нисък прозорец в една от предните стаи и се загледаха в залеза, чиято разкошна фотохимическа окраска напомняше изумителен с апокалиптичността си вагнериански сюжет: огромни парцаливи ивици в пурпурни, златисти, зелени, виолетови и тюркоазени цветове водеха неистова битка в небето над Сан Франциско. От време на време Йоланда въздъхваше дълбоко и разтърсваше рамене в израз на естетическа наслада. О, да, каква красота — самата божествена вис в ослепителните багри на божествените индустриални мръсотии.

„След малко ще излезем да вечеряме — мислеше си Енрон, — там ще я поразпитам за каквото ми трябва, след това ще се върнем и ще я имам направо на пода на тази стая, върху този дебел персийски килим, след което ще се прибера в хотела и никога повече няма да я видя, и никога повече няма да й разреша да поставя електродите си върху мен, нито тази нощ, нито друга.“

Но първо разследването. Каква тема да подхване, за да заговорят за онова, което го интересуваше най-много? Необходим е някакъв маньовър. Може би тази романтична небесна гледка…

Оказа се, че може да пристъпи към събирането на необходимите сведения много по-скоро, отколкото беше предполагал. Тя сама му предложи такава възможност още докато наблюдаваха залеза.

— Онази вечер в ресторанта Изабел каза, че си шпионин. Помниш ли?

Енрон се изкиска.

— Разбира се. Каза, че съм шпионин на „Киоцера — Мерк“.

— Така ли е?

— Толкова си директна. Типично по американски.

— Просто си мислех. Никога не съм спала с шпионин, поне доколкото ми е известно. Освен ако ти си. Би ми било интересно да знам.