Читаем Зной в полунощ полностью

— Естествено, че съм. Всички израелци са шпиони. Общоизвестен факт.

Йоланда се засмя и доля в чашите от гадното вино.

— Не, не се смей. Истина е. Толкова дълго сме живели под заплахата на всевъзможни опасности, заобиколени от всички страни с врагове, и то само на един хвърлей разстояние: как да не станем бдителни? Да, ние сме нация от шпиони. Където и да отидем, оглеждаме се, дебнем, надничаме под покривките. Но шпионин на „Киоцера — Мерк“? Не. За нищо на света. Аз служа на своята родина. Това е въпрос на патриотизъм, а не на алчност, разбираш ли?

— Сериозно ли говориш? — възкликна учудено тя.

— Журналист, шпионин — не е ли все едно?

— И си дошъл тук да разговаряш с Ник Роудс, защото твоята родина иска да задигне неговата адаптационна технология.

Енрон усети, че тя се напива доста бързо. Започналият на майтап разговор промени посоката си.

— Да задигна? Никога не бих го направил. Ние не крадем. Лицензираме, копираме, ако се наложи, преоткриваме. Но да крадем — никога. Забранено е от законите на Мойсей. Казано е: „Не кради!“ Имитирай — може. В заповедите няма нищо по този въпрос. И ти признавам най-откровено без каквото и да е притеснение, че искаме да научим колкото може повече за този проект на твоя приятел доктор Роудс относно генната трансформация на човечеството.

Енрон я погледна отблизо. Лицето й беше пламнало от възбуда: горещината, виното, очевидното въздействие на „Кулата на Сърцето“ върху него си бяха свършили работата. Наведе се към нея, постави ръката си върху нейната и заговори откровено и поверително:

— След като ти признах, че съм шпионин, нямаш нищо против да свършим малко работа, нали?

— Добре.

Май й се струваше, че се шегува. Чудесно. Нямаше нищо против да я позабавлява.

— Отговори ми на следния въпрос — продължи той. — Какво ти е мнението за Роудс, но честно? Докъде е стигнал? Дали са на път да създадат нов човешки вид в тази негова лаборатория?

— Но ти изобщо не се шегуваш! Ти наистина си шпионин!

— Нима отричам? Хайде — погали ръката й Енрон. Кожата й беше поразително гладка. Най-гладката кожа, която беше докосвал. Учуди се дали не беше се намазала с някаква синтетика. Някои жени го правеха. — Разкажи ми за него. Какво знаеш за работата му?

— Нищо. Казвам ти самата истина, Марти. — Беше й казал да го нарича „Марти“, защото „Мешорам“ беше прекалено непривично за нея. Тя се изкикоти. Може би мисълта, че може да бъде източник на шпионска информация, й се стори привлекателна. — Бих ти казала, ако знам нещо, но не знам. Трябваше да опиташ с Изабел вместо с мен, щом това търсиш. Ник й говори понякога за работата си. Но тя не споделя с мен. Поне не това, което би те заинтересувало. Чувам само отделни дреболии.

— Например? — прекара ръка той по извивката на гърдата й и тялото й леко потръпна. — Хайде. Какви например?

Тя притвори очи, сякаш се замисли.

— Ами например някакъв младок разработвал голям проект, който щял да промени кръвта ни от червена на зелена. И други значителни промени. Нямам представа какви. Наистина не знам. Пийни още вино. Не е лошо, нали? Зелена кръв! Все пак по-добре от зелено вино, надявам се.

Енрон се престори, че отпива. „Зелена кръв“ — помисли си той. Някакви корекции в хемоглобина? Разбра, че все пак му казва истината: тя не знаеше нищо. Май беше безсмислено да настоява за подробности.

— Знаеш ли името на този млад учен? — попита за всеки случай той.

— Не. Изабел може да го знае. Поговори с нея.

— Много мъчна жена. Не вярвам да се разберем.

— Да — добави Йоланда, втренчила поглед във виното си. — По всяка вероятност си прав. В края на краищата, ако Израел възнамерява да развие своя собствена адаптационна технология и ти си пристигнал да разбереш докъде са стигнали в „Самурай“ в тази посока, ако тя ти помогне, всъщност ще съдейства за откриването на подобна технология. А си наясно с мнението й по този въпрос.

— Да.

— А и аз го споделям. Мисля, че е нещо ужасно. Направо тръпки ме побиват.

Вече бяха предъвквали всичко това. Енрон положи усилия да запази търпение.

— Но ако се налага, ако това е единственият начин да се съхрани човешкият живот на Земята…

— Толкова ли е важно човечеството да остане на Земята, щом сме я докарали до това окаяно състояние? В края на краищата бихме могли да емигрираме на орбиталните светове.

Наля й още малко вино. Слънцето беше залязло и небето бързо помръкваше. Светлините на Сан Франциско започваха да присветват от другата страна на залива, блещукайки в сгъстения въздух. Енрон небрежно плъзна ръка по щедрите й форми: гърди, корем, погали я по коляното, след това нагоре по бедрото. Стори му се, че тази увертюра може да развърже езика й. Ако не си беше винаги развързан. Продължи да я опипва безцеремонно. Тя отпусна глава назад, притворила очи. Една от котките подскочи от едната му страна и започна да търка глава в лакътя му. С рязко движение я отблъсна встрани.

— Обичаме земята си — каза тихо той. — Векове сме водили битки, за да я притежаваме. И за нищо на света не бихме я изоставили дори и за някакъв небесен Нов Израел.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Классическая проза / Классическая проза ХX века / Проза
Купец
Купец

Можно выйти живым из ада.Можно даже увести с собою любимого человека.Но ад всегда следует за тобою по пятам.Попав в поле зрения спецслужб, человек уже не принадлежит себе. Никто не обязан учитывать его желания и считаться с его запросами. Чтобы обеспечить покой своей жены и еще не родившегося сына, Беглец соглашается вернуться в «Зону-31». На этот раз – уже не в роли Бродяги, ему поставлена задача, которую невозможно выполнить в одиночку. В команду Петра входят серьёзные специалисты, но на переднем крае предстоит выступать именно ему. Он должен предстать перед всеми в новом обличье – торговца.Но когда интересы могущественных транснациональных корпораций вступают в противоречие с интересами отдельного государства, в ход могут быть пущены любые, даже самые крайние средства…

Александр Сергеевич Конторович , Евгений Артёмович Алексеев , Руслан Викторович Мельников , Франц Кафка

Фантастика / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези