Читаем Зной в полунощ полностью

Постепенно работата му се беше превърнала единствено в администриране, почти не оставаше време за научна дейност. С нея се занимаваха младоци като Ван Влиет, докато той затъваше в потопа от доклади, бюджетни искания, стратегически анализи, безнадеждни програми, като тази за белодробните присадки, и т.н., и т.н., плюс това посещаваше безкрайни и умопомрачително безсмислени заседания, а през случайно възникналите свободни вечери се опитваше да парира обезпокоителното любопитство на израелските шпиони. Часовете за разтуха след това беше посветил на ожесточена саморазрушителна битка с жената, която по общо мнение обичаше. Това някак си не беше животът, на който се беше надявал. Очевидно беше дерайлирал някъде по пътя.

И тази непоносима жега днес… и този тежък, отвратителен, остър като шмиргел въздух… и този виещ вятър…

Ван Влиет…

Изабел…

Изабел…

Изабел…

Някакви налудничави, смътни усещания го връхлетяха като внезапна треска. Сякаш нещо в него щеше да експлодира всеки момент. Паникьоса се. Сети се, че има дни, в които иначе кротки мъже скачаха от мостове или извършваха невероятни убийства. Тези дяволски ветрове можеха да те влудят до такава степен. Вече се беше случвало.

„Животът ми се нуждае от фундаментална промяна“ — каза си Роудс. Фундаментална промяна.

Но какво всъщност можеше да промени? Работата? Връзката с Изабел? Пол Карпинтър го беше посъветвал да скъса с нея и да започне работа в друга мегакорпорация. И двете предложения бяха много разумни.

Но просто не беше способен да направи първото, а второто беше примамливо, но ужасно. Да смени работата си? И къде да отиде? Как да се отърве от „Сантачиара“ и „Самурай“? Та той беше прикован, с вързани ръце и крака — към компанията, към Изабел, към адаптационния проект, към цялата тази шибана бъркотия.

Стисна глава с двете си ръце. Заслуша се във воя на вятъра.

Изабел…

О, господи. Изабел.



Предишната нощ, след вечеря, в апартамента на Изабел. Винаги възниква конфликт, когато остане. Седи в кухнята, сам, отпива от уискито. Изабел е сдържана, хладна през цялата вечер, неизвестно защо. Роудс не може да проумее причината за тези нейни отдръпвания, а и тя никога не му дава такава възможност. Сега е заета в малкия си кабинет до всекидневната с някакви записки, които сама си диктува, във връзка с някаква консултация през деня на една от пациентките й, която е в трудна ситуация.

Когато тя влиза в стаята за чаша вода, той прави фатална грешка: опитва се да преодолее резервираността й, като й задава въпрос относно заниманията й, искайки да разбере дали има някакви особени усложнения.

— Моля те, Ник — отправя му змийски поглед тя. — Не виждаш ли, че се мъча да се съсредоточа?

— Съжалявам. Мислех, че си почиваш.

— Аз — да. Но мозъкът ми — не.

— Съжалявам — повтаря той. — Не знаех.

Усмихва се. Свива добронамерено рамене. Опитва се да заглади нещата. Струва му се, че половината от времето му минава в опити да заглади нещата след поредното недоразумение, чийто повод изобщо не му е ясен.

Вместо да се върне в стаята си, тя не помръдва от умивалника с чаша вода в ръка, без да отпива от нея, сякаш иска да измери тежестта на водата в нея.

След малко отронва унило и измъчено:

— Да, има усложнения. Почвам да си мисля, че момичето е склонно към самоубийство.

Значи все пак иска да обсъдят случая. Или просто мисли на глас.

— Кой? — пита деликатно Роудс.

— Анжела! Ан-же-ла! Никога ли не чуваш какво ти казват?

— О — отвръща той. — Вярно. Анжела.

Мислеше, че става дума за някоя си Ема Луис. Понякога Изабел е изумително непоследователна.

Напъва се да си спомни малкото, което знае за Анжела. Шестнайсет-седемнайсетгодишна, живее някъде в северната част на Бъркли, бащата е университетски професор по история или нещо такова. На лечение при Изабел за — какво беше? Депресия? Потиснатост? Не, предполага Роудс: момичето страда от „парников синдром“. Сега е на мода. Тотална екологична параноя. Един господ знае защо се разпространява едва сега: звучи му като от края на двайсети век. Но, изглежда, всички деца го прекарват. Изпитваш не само усещането, че небето е стегнало планетата като в менгеме, но и че реалните стени те притискат от всички страни, че таванът се спуска отгоре ти, че всеки момент ще се задушиш.

— Самоубийство? Наистина ли? — запитва Роудс.

— Страхувам се, че да. Когато днес дойде, беше си поставила две дихателни маски.

— Две?

— Убедена е, че една не е достатъчна. Че въздухът е абсолютно отровен, че ако поеме по-дълбоко дъх, дробовете й ще станат на каша. Искаше да й предпиша двойна доза серум. Когато й казах, че въобще нямам право да давам рецепти, изпадна в истерия.

— Това е по-скоро обратното на склонността към самоубийство — отбеляза кротко Роудс. — Свръхзагриженост за самосъхранение — да, но защо това да означава…

— Не можеш да разбереш. Никога нищичко не можеш да разбереш, нали знаеш?

— Изабел…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Классическая проза / Классическая проза ХX века / Проза
Купец
Купец

Можно выйти живым из ада.Можно даже увести с собою любимого человека.Но ад всегда следует за тобою по пятам.Попав в поле зрения спецслужб, человек уже не принадлежит себе. Никто не обязан учитывать его желания и считаться с его запросами. Чтобы обеспечить покой своей жены и еще не родившегося сына, Беглец соглашается вернуться в «Зону-31». На этот раз – уже не в роли Бродяги, ему поставлена задача, которую невозможно выполнить в одиночку. В команду Петра входят серьёзные специалисты, но на переднем крае предстоит выступать именно ему. Он должен предстать перед всеми в новом обличье – торговца.Но когда интересы могущественных транснациональных корпораций вступают в противоречие с интересами отдельного государства, в ход могут быть пущены любые, даже самые крайние средства…

Александр Сергеевич Конторович , Евгений Артёмович Алексеев , Руслан Викторович Мельников , Франц Кафка

Фантастика / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези