Читаем Зной в полунощ полностью

А и в дъното на душата си усети сигналите на известно подозрение, нещо го караше да бъде нащрек и макар това да можеше да бъде изтълкувано като симптом на параноя, Карпинтър беше преживял достатъчно през последните трийсет и кусур години, за да се съмнява дълбоко в съществуването на такова нещо като параноя. Тези копелета постоянно се опитваха да те прецакат. Да се качиш на чужд кораб в открито море, означаваше абсолютно да оголиш тила си. Ами ако му бяха скроили някакъв номер?

Същевременно знаеше, че прекалената предпазливост може да го подведе. Едва ли беше редно да обърне гръб на кораб, изпратил сигнал за опасност. Може древните морски закони, както и проявите на благородство, да не бяха особено на почит в тази объркана, нещастна и опустошена от жегата епоха, но все пак той не беше лишен от способността да изпитва чувство на вина и срам. Освен това опитът го беше научил, че чуждата беда може да сполети и теб. Ако пренебрегнеш нечия протегната за помощ ръка, след това и твоята може да увисне безпомощно.

Ренет, Наката и Хичкок не отделяха очи от него.

— К’во ще прайш, капитане? — обади се Хичкок. — Ще помагаме ли?

„Ама че шибана ситуация“ — помисли си Карпинтър.

— Мислиш ли, че е сериозно? — погледна ядосано той възрастния мъж.

— Не е моя работа да преценявам — вдигна уклончиво рамене той. — Ти си капитан, шефе. Знам само, че казват, че са в беда и им трябва помощта ни.

— Ами ако е номер?

Хичкок продължи да го наблюдава втренчено и безучастно. Яките му рамене сякаш изпълваха кораба от единия до другия му край.

— Те имат нужда от помощ, капитане. Когато един кораб се нуждае от помощ, трябва да му я дадеш. Това е, което знам аз, откакто съм в морето. Но някои хора по върховете може да мислят и другояче. Вече казах, ти си капитанът, не аз.

На Кирпинтър му се прииска Хичкок да запази идиотските си възпоменания за доброто старо време за себе си. И все пак беше прав. Кораб в опасност си е кораб в опасност. Отиваш и проверяваш какво е положението. Разбира се, че ще го направи. Всъщност ситуацията не даваше възможност за избор.

— Кажи на Каски — обърна се той към Ренет — да съобщи на този Ковалчик, че отиваме да хванем айсберга. Това ще ни отнеме около час и половина. След това може да мина да видя какъв му е проблемът.

— Ясно — отсече Ренет и слезе долу.

Междувременно бяха се получили нови изображения на айсберга. Карпинтър за първи път видя прорезите от ерозията по ватерлинията откъм под ветрената му страна, разядените места в ниските части и началните надвисвания, които можеха всеки момент да рухнат. Това не означаваше, че айсбергът непременно ще се прекатури — с типа „сух док“ това рядко се случваше, — но щеше да бъде голямо клатушкане, люлеене и въртене, особено ако им се случеше и бурно време. Неприятностите се струпваха една след друга.

— Господи! — възкликна Карпинтър и тикна изображенията към Наката. — Хвърли им едно око.

— Никакъв проблем. Само трябва да забием куките откъм подветрената страна, това е всичко.

— Да. Звучи успокоително.

Опитваше се да опрости нещата. Все пак Карпинтър се насили да се усмихне.



Далечната страна на айсберга представляваше съвършено бяла, гладка като порцелан отвесна канара, висока не по-малко от стотина метра, от която предизвикателно стърчеше леден език, наподобяващ дълъг около четирийсет метра вълнолом. „Каламари Мару“ го използваше именно за тази цел. Риболовният кораб беше пуснал котва в малкото заливче.

На Карпинтър не му се понрави гледката на сгушения в пазвите на неговия айсберг чужд кораб. Все пак той не разполагаше с куки и имаше съвсем друго предназначение, така че не заплашваше претенциите му по отношение на айсберга.

Той подаде заповед от контролния пункт към Наката, който се намираше в ниската предна част на кораба.

— Пускай куките! — викна Карпинтър. — По-бързо! По-бързо!

Наката помаха, че е разбрал, и постави ръце върху командния пункт. Миг по-късно се чу протяжният стон на отварящ се люк и грохотът на кардановите съединения. Огромните механизми в утробата на кораба се бяха размърдали, за да заемат позиции. Величественият айсберг не помръдваше върху спокойната повърхност на океана.

Все едно че бяха излезли на дълбоководен риболов: проблемът се състоеше не в хващането на звяра, а в това, как да го надхитриш след това.

Целият кораб се разтресе, когато първата кука се устреми нагоре. Страховитото, извито като нокът съоръжение се понесе над главите им, изпълвайки половината небе с черния си силует, изрязан на фона на блестящия въздух. Наката натисна отново бутоните и достигнала най-високата си точка, куката се спусна стремглаво към ледения масив.

Улучи, заби се и се задържа. Айсбергът отскочи, трепна и се заклати. Цял водопад от омекнал лед се свлече от горните му ръбове. Когато ударната вълна проникна до скритата под водата част, огромното туловище се приведе напред малко повече, отколкото Карпинтър беше очаквал, издаде заплашителен всмукващ звук от триенето си с водата, а когато се надигна обратно, от повърхността на океана избликна разпенен двайсетинаметров гейзер.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Классическая проза / Классическая проза ХX века / Проза
Купец
Купец

Можно выйти живым из ада.Можно даже увести с собою любимого человека.Но ад всегда следует за тобою по пятам.Попав в поле зрения спецслужб, человек уже не принадлежит себе. Никто не обязан учитывать его желания и считаться с его запросами. Чтобы обеспечить покой своей жены и еще не родившегося сына, Беглец соглашается вернуться в «Зону-31». На этот раз – уже не в роли Бродяги, ему поставлена задача, которую невозможно выполнить в одиночку. В команду Петра входят серьёзные специалисты, но на переднем крае предстоит выступать именно ему. Он должен предстать перед всеми в новом обличье – торговца.Но когда интересы могущественных транснациональных корпораций вступают в противоречие с интересами отдельного государства, в ход могут быть пущены любые, даже самые крайние средства…

Александр Сергеевич Конторович , Евгений Артёмович Алексеев , Руслан Викторович Мельников , Франц Кафка

Фантастика / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези