Зной в полунощ

На онези нещастници от „Каламари Мару“ ледената баня сигурно нямаше да се хареса. Но те сами си бяха избрали къде да пуснат котва, нали така? Да не би да очакваха да ги поръси летен дъждец?

На носа Наката протегна ръка към айсберга с навирен среден пръст: „Гепих ли те!“

От ледената планина полъхна мразовит вятър. Все едно диханието на огромен ранен звяр, стаило в себе си мирис на древност и вкаменелости.

Продължиха покрай хълбока на айсберга.

— Втора кука! — нареди Карпинтър.

Исполинът отново се беше укротил. Явно подводната му част беше много по-проядена, отколкото бяха предполагали, но щяха да се справят. Изправен в наблюдателната кула в кърмовата част, Карпинтър очакваше взрива на задоволство и облекчение, съпътстващи обикновено един успешен улов, но не последва нищо такова. Изпитваше само напрегнато нетърпение по-бързо да забият четирите куки и да се помъкнат към Голдън Гейт.

Втората кука се метна нагоре, изви се, връхлетя, нанесе удар и захапа.

Айсбергът за втори път разпени водата и океанът за втори път подскочи и се затресе. Карпинтър мерна за миг другото корабче да се носи като коркова тапа и му мина светкавичната мисъл, дали леденият език, който онези си бяха избрали за уютен пристан, няма да се откърти и да ги потопи. Далеч по-умно биха постъпили, ако бяха пуснали котва другаде. Да вървят по дяволите. Беше ги предупредил.

С третата кука мина по-лесно.

Остана още една.

— Четвъртата! — викна Карпинтър.

Прихващането на айсберг с четири куки не беше малък проблем. Съществуваше вероятност за оплитане на кабелите, което би създало купища неприятности. Но Наката си знаеше работата. Последният граблив клюн излетя във въздуха, изплющявайки под остър ъгъл, за да достигне далечния край от другата страна на възвишението, и чудовищният леден остров най-после беше обуздан и привързан. Оставаше само да го поръсят със стъклен прах, да го увият с пластмасов пояс по протежение на ватерлинията, за да се забави ерозията от вълните, и да потеглят на буксир към Сан Франциско.

„Всичко е наред“ — помисли си Карпинтър.

Вече можеше да отдели малко време за проклетия риболовен кораб и неговите проблеми.

* * *

„Доктор Ван Влиет на трета линия, доктор Роудс“ — оповести информаторът.

Девет без петнайсет сутринта. За Ван Влиет никога не беше рано, за да започне да тормози и да досажда. Но за Роудс беше прекалено рано, за да посегне към първата чашка.

— По-късно — каза той. — В момента не искам да отговарям на никакви обаждания.

Беше пристигнал в офиса малко след осем, което беше твърде ранен час за него. В края на вчерашния работен ден бюрото му беше затрупано с недовършени задачи, а и двете виртуални линия също бяха претъпкани. На всичко отгоре информацията не беше преставала да се трупа през цялата нощ и както обикновено, всички настояваха за спешен и неотложен отговор още тази сутрин. А и времето беше все по-отвратително: изпепеляващата жега, далеч дори над обичайно високите норми, както и опустошителните източни ветрове, които вече цяла седмица заплашваха да предизвикат унищожителни пожари по пресъхналите тревисти хребети на Оукланд и Бъркли. Ветровете мъкнеха със себе си облаци отровни изпарения от ниските равнинни области със застоял въздух и бяха достатъчно мощни, за да изпокъртят мазилката по фасадите на каменните сгради.

Освен това Роудс беше прекарал една отвратителна нощ с Изабел и беше спал най-много три часа. С една дума — пред него се очертаваше една великолепна сутрин. Беше неспокоен, раздразнителен, налитаха го вълни на ярост и безсилие и всичко това го докарваше до лудост. Вече почти един час се въртеше из кабинета си, без да се захване с каквото и да било.

Време беше да започне работа най-после.

— Сезам, отвори се — пророни вяло Роудс и Виртуал едно започна да бълва потоци информация във въздуха.

Гледаше ги като втрещен. Доклади, доклади, доклади. Количествени измервания за абсорбирането на ензимите от лабораторията в Портланд; дълга, скучна и тъпа реч от един от подотделите, която се занимаваше с един предварително обречен проект за присаждане на бели дробове на възрастното население вместо генна ретрофия; заплашително количество резюмета и препратки от „Природа“ и „Наука“, за чието преглеждане само не би стигнал настоящият му живот; ужасяваща купчина документи по повод някакъв съдебен спор между портиери андроиди от третия етаж за превишаване на служебните задължения; протокол от заседанието на някакъв самурайски филиал в Сау Паулу, за който изобщо не беше чувал и чиято дейност очевидно допълваше изследванията на неговия собствен отдел. И т.н., и т.н., и т.н., и т.н.

На Роудс му се дорева.