Зной в полунощ

— Преди четири дни. Казахме, че сте изоставили моряци в беда.

— Не мога да повярвам. Казахте, че съм изос…

— Беше ужасно, сър. Потъпкване на елементарното благоприличие, сър.

Сякаш беше станал десет пъти по-едър: някакво изчадие на справедливостта и нравствената добродетел.

— Наше задължение беше да информираме властите, сър, за това престъпване на морските обичаи.

— Гадно предателско копеле — каза Карпинтър. — По-добре от мен знаеш, че на кораба нямаше място за нито един човек!

— Да, сър — отговори Хичкок, сякаш се намираше на няколко галактики разстояние. — Разбирам това, сър. Но нарушението беше извършено и беше редно да докладваме.

Нарушение! Редно да докладваме! Хичкок най-неочаквано беше заговорил като училищен директор. От гърлото на Карпинтър изскочи някакъв нечленоразделен звук. Прииска му се да метне Хичкок зад борда. Рени и Наката се бяха появили отнякъде и наблюдаваха от разстояние, без да обръщат внимание на усилващия се дъжд. Карпинтър се запита какъв ли номер нарушение е да метнеш навигатора си в залива на Сан Франциско пред свидетели.

Истинска лудост беше да им заповяда да забравят за изоставените от него хора в морето. Щяха да го послушат, но нямаше да забравят. А единственият начин да се отърват от отговорността заради стореното от него там някъде в Тихия океан, беше да го натопят.

Припомни си момента, в който видяха отдалечаващите се от потъващия „Каламари Мару“ лодки, насочили се към тях. Неговото бездушие. Противопоставянето на Хичкок.

Сега просто не му се вярваше, че бе постъпил по този начин. Беше оставил всички тези хора да умрат, беше им обърнал гръб, беше отплавал и това си беше именно нарушение, да.

И все пак…

Той наистина нямаше никакъв избор. Корабът беше прекалено малък. Айсбергът беше започнал да се топи. Нямаше да им стигне храната, нито серумът, нито пък имаха някакво свободно място за един или двама души…

Щеше да разкаже на разпита 442 за всички тези неща. Щеше да обясни, че ситуацията е налагала своя собствена етика. „Този проклет, шибан свят“ — беше казал Хичкок, когато Карпинтър му заповяда да изостави трите лодки. Понякога този проклет, шибан свят те принуждаваше да вършиш проклети, шибани неща. Карпинтър съзнаваше, че беше безчовечно. Но можеха да загинат всички — и спасители, и спасени. Щеше да рискува да изгуби айсберга, а и кораба си, ако се беше опитал да…

Всички го гледаха вторачено. И се усмихваха.

— Мръсни копелета — рече им той. — Нищичко не разбирате.

Мина покрай тях, като ги изгледа навъсено, и заслиза към каютата си.

Административен отдел четиринайсет въобще не приличаше на отдел. Беше някакво продълговато помещение, дълга тясна тръба от мрачна сива стомана, сякаш случайно забутана сред сложната плетеница от сгради и проходи в горните етажи на индустриалната зона на Оукландското пристанище.

Нито пък разпитът представляваше действителен разпит. Не поне в буквалния смисъл на думата, защото Карпинтър не каза почти нито дума освен няколко кратки изречения. Беше по-скоро официално предупреждение, че срещу него е започнато нещо като съдопроизводство, или по-точно има повдигнато някакво обвинение. Председателстваше някакъв висш пристанищен чиновник с бледо отегчено лице на име О’Рейли или О’Брайън, или О’Лиъри — във всеки случай някакво ирландско име, което успя да чуе само в началото и моментално го забрави. През по-голямата част от заседанието мъжът почти не отдели очи от монитора, поглеждайки към Карпинтър съвсем нарядко. Имаше усещането, че този О’Рейли или О’Брайън председателстваше две или три заседания едновременно, следеше информацията по няколко компютъра и изслушваше с половин ухо мърморенето на застаналите пред него чиновници.

„Самурай“ бяха представени от някакъв администратор ниво седем, кривоглед мъж с птиче лице, поръсено с алергични пъпки по бузите и челото от серума. Казваше се Тедеско. Обстоятелството, че чиновник ниво седем го беше чакал цяла сутрин да пусне котва и да предаде командването, подсказа на Карпинтър, че работата е сериозна и че го очакват големи неприятности. Но беше сигурен, че щом разясни на анкетиращите реалното положение на нещата, всичко щеше да застане на мястото си.

— Не казвайте нищо, докато не ви попитат — беше му обяснил Тедеско още в самото начало. — И отговаряйте само на въпросите, без никакви излишни разяснения. Тук не обичат много приказки.

— Имам ли нужда от адвокат? — попита го Карпинтър.

— Това не е съдебен процес — отвърна Тедеско. — Поне засега. Ако се стигне до там, компанията ще ви осигури необходимия адвокат. До тогава се съветвайте с мен.

— Какви са наказанията?

— Лишаване от право на морска служба. Ще ви отнемат разрешението.

Тонът му беше хладен. Цялото му същество излъчваше неприязън към случилото се, към този гнусен инцидент в океана, довел до повдигането на обвинение срещу капитан от неговия състав, към отвратителното задължение на човек от неговия ранг да си губи времето тук заради някакъв недостоен скандал.

— Това ще се отрази ли на административното ми ниво?