Читаем Зной в полунощ полностью

— Реши да се помотае из Сан Франциско. Предполагам, че е жертва на пищната гарнитура на Йоланда. После внезапно заминаха на сателитите. Повече не ме разпитвай, защото не знам друго. Къде искаш да се срещнем довечера?

— Искаш ли в ресторанта, където бяхме, на брега на Бъркли?

— „При Антонио“ ли имаш предвид? Чудесно. В колко?

— В колкото кажеш. Колкото по-скоро, по-добре. Трябва да ти призная, че се чувствам ужасно, Ник. Особено в този дъжд. Една приятелска компания ще ми се отрази добре.

— Какво ще кажеш веднага? — попита Роудс. — И без това приключвам. Ако трябва да бъда искрен, и на мен ще ми се отрази добре.

— Има ли нещо?

— Не знам. Имам проблеми.

— С Изабел ли?

— Не е женска история. Ще ти кажа, като се видим.

— Изабел няма да дойде с теб, така ли?

— Не, за бога! — възкликна Роудс. — „При Антонио“, след половин час. Става ли? Добре дошъл на стария морски вълк!

— „Върна се морякът.“ За добро или за лошо.



Дъждът гърмеше по куполите на крайбрежния ресторант, сякаш някакъв разгневен гигант мяташе камъни отвисоко. Забулен от сивата пелена и от поривистите водни вихрушки на бурята, заливът почти не се виждаше. В ресторанта бяха само двамата.

Разказът на Карпинтър за случилото се в океана явно беше потресъл Ник Роудс. Изслуша цялата история като вцепенен, сякаш не вярваше на ушите си, почти без да отрони думичка и забил поглед в Карпинтър. Нарушаваше безмълвното си вцепенение само от време на време, за да поднесе чаша към устните си. Когато Карпинтър приключи, започна да му задава въпроси, отначало несъществени, но постепенно го заразпитва все по-настойчиво дали наистина не е имало никакво място на борда на „Тонопа Мару“ за враждуващите групички на капитан Ковалчик и капитан Колберг, така че Карпинтър отново трябваше да разкаже цялата история, но този път на части.

С всеки следващ отговор на самия Карпинтър му ставаше все по-трудно да приеме собствената си версия. Все по-трудно му беше да убеди сам себе си, че е било чак такъв проблем да качи корабокрушенците на борда. Можеше да ги набута по разни килерчета и ъгълчета, да намали дажбите на серума така, че да стигне за всички…

Или просто можеше да закачи трите лодки на буксир и да ги довлече до Сан Франциско.

Не. Не.

— Не беше възможно, Ник. Просто си длъжен да ми повярваш. Бяха не по-малко от петнайсет-двайсет души, а на кораба нямаше достатъчно място дори за нас петимата. Да не говорим за храната и серума. За бога, да не би да мислиш, че нарочно съм искал да зарежа всички тези хора насред Тихия океан? Не разбираш ли, че това решение ми причини невероятни мъки?

Роудс кимна. След това изгледа Карпинтър по особен начин.

— Изпрати ли съобщение, че си се натъкнал на кораб в беда?

— Не беше необходимо. Те имаха собствено радио — отвърна отново Карпинтър.

— Значи не си казал нито думичка на морските служби? Просто си им обърнал гръб и си ги изоставил?

— Да. Просто им обърнах гръб и ги изоставих.

— За бога, Пол — промълви едва чуто Роудс. И натисна бутона за още една поръчка питиета. — За бога. Не мисля, че си постъпил по най-правилния начин.

— Не. Не постъпих. Прилича по-скоро на бягство от местопроизшествието, така ли? — призна Карпинтър, без да посмее да погледне Роудс в очите. — Но ти не беше там, Ник. Нямаш представа какво изпитвах. Корабът ни беше съвсем малък. А зад гърба ми беше този огромен айсберг и исках да се махнем, преди да се е стопил. Хората на риболовния кораб се бяха хванали за гърлата от няколко седмици и направо се бяха побъркали, бяха направо опасни. Освен това бяха служители на „Киоцера“, не че това беше най-важното, но и тази мисъл не ме оставяше на мира. Беше просто невъзможно да ги кача на кораба. И предпочетох да офейкам. Не че очаквам някой да ми ръкопляска, но точно така постъпих. Колкото до сигнала за помощ, реших, че те сами са изпратили сигнал и затова не е необходимо да го правя. А не изпратих официален доклад, защото… защото…

Опита се да намери нужните думи, но не успя.

Накрая вдигна очи към Роудс, който го гледаше с упрек.

— Реших, че ще си имам неприятности, ако съобщя, че съм срещнал кораб в беда и не съм направил нищо. Затова просто се опитах да потуля цялата история. Господи, Ник, та това беше първото ми плаване.

— Казал си на екипажа си да не споменава нищо за случилото се.

— Да. Но те не го направиха.

— Оцелелите от другия кораб вероятно също са докладвали, така ли?

— Какви оцелели? Никой не би могъл да се спаси.

— О, Пол… Пол…

— Беше първото ми плаване, Ник. Никого не съм молил да ме правят морски капитан, по дяволите.

— Но се съгласи да станеш.

— Прав си. Съгласих се. И за първи път в живота си извърших нещо наистина отвратително. Страхотно съжалявам. Но не се справих, Ник. Не можеш ли да ме разбереш?

— Пийни още едно.

— Какво ще ми помогне?

— На мен обикновено ми помага. Може и на теб да помогне — усмихна се Роудс. — Мисля, че всичко накрая ще се оправи, Пол. Ще успееш да се измъкнеш.

— Наистина ли?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Классическая проза / Классическая проза ХX века / Проза
Купец
Купец

Можно выйти живым из ада.Можно даже увести с собою любимого человека.Но ад всегда следует за тобою по пятам.Попав в поле зрения спецслужб, человек уже не принадлежит себе. Никто не обязан учитывать его желания и считаться с его запросами. Чтобы обеспечить покой своей жены и еще не родившегося сына, Беглец соглашается вернуться в «Зону-31». На этот раз – уже не в роли Бродяги, ему поставлена задача, которую невозможно выполнить в одиночку. В команду Петра входят серьёзные специалисты, но на переднем крае предстоит выступать именно ему. Он должен предстать перед всеми в новом обличье – торговца.Но когда интересы могущественных транснациональных корпораций вступают в противоречие с интересами отдельного государства, в ход могут быть пущены любые, даже самые крайние средства…

Александр Сергеевич Конторович , Евгений Артёмович Алексеев , Руслан Викторович Мельников , Франц Кафка

Фантастика / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези