Зовът на костите

– Как смеете? Легендарна полицайка, дръжки! – изръмжа той.

– Мерете си думите – предупреди го Ириарте.

– Няма да ме уплашите – каза Амая и пристъпи напред, докато застана пред младши инспектора. – Няма да ме уплашите, но по-добре спазвайте минималните норми на вежливост, както аз ги спазвам с вас въпреки вашата нелоялност, въпреки че точно вие предоставихте на Монтес лабораторния доклад, който го вкара в беля, въпреки че действате подмолно, излагайки на риск собствената си сигурност и сигурността на колегите си, като разговаряте с цивилни, които нямат нищо общо с разследването, въпреки неспособността ви да различавате границите.

Очите на Сабалса хвърляха искри, а лицето му бе изкривено от гняв, въпреки това той издържа погледа й, предизвиквайки я. Тя понижи глас и отново му заговори:

– Ако не сте съгласен с моите мнения, можете да изказвате вашите, но никога повече не ми говорете с този тон. Чувството за идентифициране с жертвата само показва човешката ни страна, каквато мнозина смятат, че ни липсва, понеже сме полицаи. Но човешката страна дава познания и ни помага да извлечем информация, която някои хора не биха ни дали доброволно. Разследващият полицай обаче, без да престава да бъде човек, трябва да умее да пази дистанция, за да не се замесва лично. А сега ви повтарям впечатлението си, че се идентифицирате с жертвата. Кажете ми така ли е?

Младши инспектор Сабалса сведе очи, но отговори.

– Мисля, че не е нужно да го измъкваме от леглото, шест часът сутринта е, а той е още дете.

– Ако почакате още, ще трябва да го измъкнете от училище, не мислите ли, че това ще е по-лошо?

– Със сигурност ще си е вкъщи, докато лицето му е насинено не ходи на училище.

Амая помълча две секунди.

– Добре, в девет в участъка на ваша отговорност.

Сабалса измърмори нещо неразбираемо и излезе от църквата.

Само от десет минути четеше докладите за оскверняванията, а очите й вече я смъдяха, сякаш бяха пълни с пясък. Завъртя се на стола и погледна навън, опитвайки се да успокои зрението си. Започваше да се развиделява, но ситният дъжд, който вятърът блъскаше в прозорците, не й позволи да види много надалеч. Часовете безсъние, прибавени към нощното каране, вече си казваха своето. Не й се спеше, но очите блуждаеха. Тя се обърна пак към екрана и отвори имейла си. Имаше две съобщения. Първото – сълзливо писмо от директора на „Санта Мария де лас Ниевес“, само че сълзливата му техника бе еволюирала от голямата вреда за клиниката в голяма вреда за пациентката. Той отново излагаше теорията си за конспирация, насочена към подбиване на авторитета му, но хипотезата му отиваше още по-далече с намека, че доктор Сарасола бил прекалено подготвен за преместването на Росарио. Повтаряше и съмненията, възникнали във всички членове на неговия екип от факта, че пациентката е могла да се контролира без медикаменти. Прати го в кошчето.

Второто съобщение беше препратено от пощата на Йонан. Отвори го с любопитство. „Дамата очаква вашия дар.“

Маркира го за изтриване, но в последния момент го премести в нова папка, която озаглави „Дама“.

Ириарте влезе в залата, бутайки непохватно вратата с две порцеланови чаши в ръце, приближи се до Амая и й подаде едната. Тя го погледна изненадано и прочете надписа: Сорионак, айта.

– О, много са красиви – каза тя с усмивка.

– Само тях имам, но поне не са хартиени.

– Благодаря, много мило – отвърна Амая и обгърна чашата с пръсти.

– Сабалса вече идва насам с момчето и баща му.

Тя кимна.

– Не е лош човек, имам предвид Сабалса. От години работя с него и ми го е доказал.

Амая го гледаше и слушаше с интерес, докато отпиваше от кафето.

– Вярно, че преживява тежък период, вероятно поради лични проблеми, но не го оправдавам, особено острия му тон тази сутрин, и все пак...

– Инспектор Ириарте – прекъсна го тя. – Сигурен ли сте, че не сте сбъркали призванието си? За по-малко от четиресет и осем часа за втори път ми излизате в защита на свой колега. Бихте вършили отлична работа в синдиката.

– Нямах намерение да ви дразня.

– Не ме дразните, но оставете на всекиго личните му битки. Схватката между Сабалса и мен още не е приключила, има неща, които някои хора трудно приемат, като например това, че екипът се ръководи от жена.

Телефонът на Ириарте звънна и той побърза да го вдигне.

– Сабалса. Долу е с момчето и бащата.

– Къде ги е завел?

– В един кабинет на първия етаж.

– Нека ги премести в стая за разпит, при тях да влезе униформен полицай, който да не им говори.

Ириарте предаде указанията и затвори.

– Ще вървим ли? – попита той и остави чашата върху масата.

– Още не – отвърна Амая, – мисля, че преди това ще изпия още едно кафе.

Четвърт час по-късно тя влизаше в стаята за разпит, избягвайки свирепите погледи на Сабалса, който чакаше отвън видимо ядосан. Вътре миришеше на пот и нерви. Чакането и присъствието на въоръжения полицай бяха постигнали желания ефект.

– Добър ден, аз съм инспектор Саласар от отдел „Убийства“ на Окръжната полиция – представи се тя. Показа им значката си и седна срещу тях.