Зовът на костите

Ириарте се забави само миг, за да си вземе палтото, и излезе с нея, без да задава въпроси. Изминаха с колата късото разстояние от полицейския участък до Хуанитаенеа, докато в главата на Амая кънтяха един милион упреци. Трябваше да се досети по-рано. Никакъв гроб, никаква костница. В Бастан некръстените мъртви деца не се погребваха до разпятията, нито до гробищния зид, за тях си имаше запазено място. Погребваха ги в ичусурия, коридора на душите, ивицата пръст, очертана от покрива на къщата, там, където капчукът падаше от стряхата, установявайки границата между вътре и вън от къщата. Как бе могла да бъде толкова сляпа? Семейството й живееше открай време в Бастан. Защо не бе помислила, че и то, както толкова други семейства от долината, бе заравяло децата си точно там?

Джеймс я чакаше с количката на Ибай в края на градината и в необичайно сериозното му изражение имаше нотка на обида, близка до оскърблението, което изненада Амая. Нейният Джеймс, с неговата чиста и ведра представа за живота, се чувстваше оскърбен, когато гнусотията го свареше неподготвен. Амая целуна ръчичката на Ибай, който спокойно спеше, и се дръпна настрана, за да поговори с Джеймс.

– Това... Това... Боже мой, не знам дали е ужасяващо, или смайващо. Не знам дори дали са човешки, може да са на домашни любимци.

Тя го погледна нежно.

– Остави на мен, Джеймс. Заведи детето вкъщи и не споменавай нищо пред Рос, нито пред леля, докато не узнаем нещо повече. – Тя пристъпи крачка напред, целуна мъжа си и се върна при Ириарте, който я чакаше на входната алея с чадър в ръка.

Отидоха до вратите на конюшнята и оставиха куфарчето на стълбата, украсяваща фасадата. Амая надяна ръкавици и подаде други на Ириарте. Кроткият и бавен ръмеж от последните часове бе размекнал земята и пръстта полепваше по равните подметки на ботушите й и й пречеше да върви; спомни си колко пъти се бе подхлъзнала по калдъръма в Аинса и се закле да ги изхвърли, щом ги събуе. Обиколи къщата, оглеждайки купчинките разкопана пръст, забележими с просто око. Спря пред най-близката и посочи на Ириарте следата от ботуш, която дъждът вече почваше да размива. Инспекторът клекна и покри купчинката с чадъра, за да може да постави маркер до отпечатъците и да ги заснеме. Пристъпиха към следващата купчинка; повърхността зееше отворена, сякаш огромно семе бе напъпило отвътре и бе избутало пръстта. Направиха снимка, след което Амая се зае да отделя влажните бучки и черната земя на Бастан изцапа ръкавиците й. Използвайки пъстите си като лопата, тя трупаше пръстта от двете страни, докато попадна на череп, не по-голям от малка ябълка. Няколко метра по-нататък имаше друга дупка, запълнена набързо, където не откриха нищо, а точно в края на къщата, там, където ъгълът на стряхата оставяше следи по земята, се намираше гробчето, споменато от Джеймс, от което сред калта стърчаха тъмни костици; на пръв поглед и заради цвета можеха да минат за корени. Тя се изправи, за да даде възможност на Ириарте да снима всичко, погледна напред, към задната част на къщата, и установи, че само в този участък имаше поне девет разровени ями и още толкова от другата страна.

Линията маркираше мястото. Бавният капчук цели двеста години бе рисувал по земята и бе образувал вдлъбнатина, която осквернителят просто бе проследил. Тя потърси в джобовете си ключа, който Джеймс й бе дал, отвори катинара на конюшнята и повика Ириарте. Той влезе, отърсвайки водата от дрехите си.

– Това ли е къщата на баба ви?

– Да, принадлежи на семейството ми от поколения.

Той се огледа.

– Искам да поговорим за това, което видяхме отвън, господин инспектор.

Ириарте кимна с разбиране, много сериозен.

– Мисля, че ви е ясно за какво става дума; това е ичусурия, традиционното семейно гробище в Бастан. Погребаните тук дечица са членове на моето семейство. По този начин майките им са ги почитали, оставяйки ги пред дома им като стражи, охраняващи къщата. Ако повикаме Сан Мартин, той ще се настани тук със своя екип и ще изровят всички телца. Вие сте от Бастан и мисля, че ще разберете молбата ми. Това е гробището на моето семейство и аз искам то да остане такова. Подобна находка би привлякла пресата, репортери, фотографи. Не искам тук да стане цирк. Защото освен това смятам, че тези гробове са разровени от осквернителя на църквата в Арискун, нямам предвид онова клето момче, и ако го обявим публично, ще го подплашим. Какво ще кажете?

– Че не бих позволил да разрушат гробището на моето семейство.

Тя кимна трогната, неспособна да продума. Тръгна към вратата, скривайки отново косата си под качулката.

– Сега да продължим.