Зовът на костите

– Добре, инспекторе, задвижете нещата, повикайте Сан Мартин и не пипайте нищо, преди да дойда. Ще ми трябват поне два часа. Нека всички чакат отвън, оградете периметъра и ме чакайте, тръгвам веднага. След минута ще ви звънна от колата.

Тя грабна палтото си и се отправи към изхода, където вече я чакаше Йонан.

– Получих съобщение и трябва да тръгвам – обяви тя, обръщайки се към другите. – Йонан, ти оставаш, имам нужда от тебе тук, това е много важно. Благодаря за всичко на двамата доктори. Господин съдия, на вас ще се обадя сутринта.

Съдията взе палтото си и я последва мълчаливо. Не каза нищо, докато прекосяваха зоната с огромните клетки, нито докато пресичаха оръжейния двор в крепостта.

Амая задейства дистанционното на колата още преди да стигне до нея, но той я задържа до вратата, хващайки я за лакътя.

– Амая...

Тя въздъхна дълбоко и изпусна бавно въздуха си.

– Инспектор Саласар – поправи го тя, въоръжавайки се с търпение.

– Добре, щом настоявате, инспектор Саласар – прие неохотно той. Наведе се към нея, целуна я леко по бузата и прошепна: – Карайте внимателно, не ми е безразлично.

Тя отстъпи с разтуптяно сърце, клатейки глава.

– Не бива да правите това, не бива да го правите – каза, докато влизаше в колата и палеше двигателя.

21

Подкара, опитвайки се да удържи желанието да настъпи газта и да съсредоточи малкото останало й непокътнато от съдията внимание, за да не изхвърчи на някой завой. Пътят беше покрит с бял слой скреж, който на места се превръщаше в черен лед и правеше нощното шофиране още по-трудно и опасно. Жителите на окръг Собрарбе добре го знаеха и избягваха да излизат с колите си нощем; дори децата почваха училище по-късно сутринта, за да избегнат коварното заледяване на шосетата. Когато стигна до отклонението за магистралата, отби встрани и се обади на Ириарте.

– Докладвайте – нареди, когато той вдигна.

– Към три сутринта неколцина жители чули трясъка от забиването на електрокара в църковния зид, надникнали, но не видели никого. Когато пристигнахме, заварихме зейналата дупка, а вътре, върху олтара...

– Костните останки – допълни Амая.

– Да, костните останки.

– Голяма мъка е било, за да пробият стената на църквата.

– Не и където са го направили: електрокарът се е блъснал там, където преди се е намирала вратата за аготите, входът, през който трябвало да влизат и който после бил зазидан. На това място стената е тухлена и зъбците на електрокара са я пробили от край до край.

– Нали уж имаше патрул, който трябваше да наблюдава църквата?

– Петнайсет минути преди това на 112 се получило съобщение за пожар в двореца Урсуа. Патрулиращите пред църквата били най-близо и разбира се, ги изпратили там.

– Пожар ли?

– Нищо работа, малко бензин върху входния портал на двореца, но той е дървен и пламнал като прахан. Полицаите го потушили с пожарогасителите от колата.

– Дворецът Урсуа също е свързан с историята за аготите.

– Да. Според една от теориите именно господарят на Урсуа е довел аготите като работна ръка и прислуга.

Амая затвори телефона и потърси под седалката подвижната сирена, която рядко използваше, отвори прозореца и я залепи на покрива. Щом излезе на магистралата, включи сирената и ускори, припомняйки си изведнъж усещането за скорост, което не бе изпитвала още от времето, когато учеше в академията. Скоростомерът показваше повече от сто и осемдесет километра в час. Покара така известно време, изпреварвайки малкото автомобили, които застигаше в този час. Замисли се за Ириарте, един от най-коректните полицаи, които познаваше. Беше безупречен на вид и педантичен в докладите си, може би прекалено склонен да се съобразява с мнението на колегите си. Винаги беше спокоен и рядко повишаваше тон. Здравата връзка с Елисондо му носеше равновесие, но беше и слабата му точка. Помнеше как веднъж, когато се бе натъкнал на безжизненото тяло на местна девойка, бе загубил за миг присъствие на духа, а сега и това изказване за „ръчичката“... Изведнъж с изненада установи, че мисли за собствения си син. Погледна отново скоростомера, стигнал почти до сто и деветдесет, и несъзнателно отпусна педала за газта. „Не е лесно да си родител“, бе й казал веднъж Ириарте. Да, не беше лесно, беше дяволски отговорно. До каква ли степен влияеше това, че си родител? Тя винаги внимаваше, по дяволите, нали беше полицай, разбира се, че внимаваше, но отговорността към Ибай, отговорността да не го остави сам, да не изживее детството си без майка, щеше ли да постави ограничения в живота й, в работата й, да повлияе на порива да настъпва повече или по-малко педала на газта? Друга мисъл се присъедини към първата, извиквайки отново образа на дребните костици, които някой бе подхвърлил върху църковния олтар, кости на неин близък роднина, кости, които носеха в себе си еднаква същност с нейните, с тези на сина й, шепа костици, представляващи нейните корени, нейното наследство.

– Ама ще внимава – прошепна тя, докато ускоряваше и колата летеше по автомагистралата към Памплона.